Време на мъчения [bg]

Пласи не беше кой знае какво, но си беше негов. Познаваше всяка педя от градчетата, всяка камера за ограничение на скоростта, всеки къмпинг, всяка скърцаща барака. Виждаше красотата им, макар и вече залязваща. Малката мина в Бербър Хил отдавна беше затворена, но Пласи още носеше белезите на въгледобивен район с изоставените си железопътни линии, заключените складове при река Колни и крайпътните реклами на адвокати, специализирани в делата за рак и други заболявания в резултат на времето, прекарано под земята, в мрак и прахоляк.

Дори когато не беше на смяна, Хенкел понякога обличаше униформата и тръгваше на дълги обиколки по пътищата. От време на време спираше някого за превишена скорост или скастряше хлапета, отдали се на малък незаконен запой, но обикновено просто спираше пред разни къщи и фирми, за да се увери, че хората са добре, а ако не бяха — търсеше начин да им помогне. Догодина идваха избори и той усещаше как Чанър диша във врата му. Роб може би беше твърде млад и неопитен, за да се кандидатира за шериф, но въпреки всичко беше добра политика да покажеш на хората, че новата кръв невинаги е за предпочитане пред старата.

Шерифите в Западна Вирджиния имаха право само на два последователни мандата по четири години, но след следващия си мандат, който възнамеряваше да спечели, Хенкел готвеше за свой наследник Нед Ралстън, първия си помощник. Ралстън не гореше от желание да става шериф, но Хенкел го бе уверил, че всячески ще го подкрепя и ще работи като негов заместник. А после, ако след четири години Нед решеше, че му стига толкова, Хенкел с удоволствие щеше да се кандидатира отново. Обичаше да гледа на себе си като на скромен политик, поради което се стремеше да чете не само комиксите в ежедневниците. Каквото и да си говорим за онзи Путин в Русия, мислеше си Хенкел, човекът знаеше как да държи властта дори ако се налага известно време да бъде министър-председател вместо президент, за да заобиколи ограниченията за мандатите. Вероятно дори не беше напускал кабинета си, а само беше накарал някого да смени табелката на вратата му.

През уикендите Хенкел винаги взимаше дебелото неделно издание на „Уошингтън Поуст“ и „Чарлстън Газет Мейл“, за да продължи обучението си в сферата на държавните дела, и се отправяше към „Шелби“ скоро след като госпожица Куини, вдовицата на Шелби, който преди няколко години се бе въздигнал към пира в небесата, отвореше заведението. Неделите бяха доста тихи, затова Куини отваряше по-късно, към седем сутринта, и стоеше на касата до девет и половина, когато отиваше на църква. Обикновено, ако успееше да отиде достатъчно рано, Хенкел седеше сам в заведението, а госпожица Куини се грижеше да бъде добре нахранен и напоен, но инак го оставяше да си чете на спокойствие. Тази неделя той позакъсня, но въпреки това заведението беше празно. Щеше да се понапълни след края на църковната служба, когато членове на различните паства се стичаха тук, за да хапнат и побъбрят.