Драконите на изчезналата луна [bg]

16

Неочаквана среща

Като есенни листа, захвърлени от окото на урагана, кендерът и гномът най-сетне излязоха от вихъра и се изтърколиха на земята. Или по-скоро — кендерът се изтърколи подобно на парцалива разноцветна топка, докато гномът просто се строполи и остана неподвижен в продължение на няколко лишени от въздух и сърцебиене мига. Липсата на дишане освен това предполагаше и че писъците на гнома трябваше да престанат, което бе доста добре, като се вземеше предвид къде бяха попаднали.

Не че разбраха къде точно са още от самото начало. Всичко, което Тасълхоф знаеше, когато вдигна очи, бе къде не се намираха, което побираше в себе си всички места, посещавани от него до този момент. Стоеше — а Гатанко лежеше — в коридор, построен от чудовищни блокове черен, излъскан до блясък мрамор. Светлината идваше от окачените нарядко факли, чиито оранжеви отблясъци придаваха още по-зловещ вид на мястото. Пламъкът им не потрепваше, въздухът бе съвсем неподвижен и въпреки че все пак се виждаше нещичко, коридорът си оставаше доста мрачен, а сенките изглеждаха дори още по-плашещи.

Колкото и да се напрягаше Тас, не успяваше да чуе дори най-малкия шепот. Кендерът помогна на гномчето да се изправи и му даде знак да не издава нито звук. Ако не друго, Тасълхоф можеше да се похвали, че е пътешествал през целия си живот, така че почти веднага му стана ясно, че коридорът, в който бяха попаднали, със сигурност е от онези коридори, в които човек би искал да бъде много, ама много по-тих от обичайното.

— Гоблини! — беше първата дума, която излетя със свистене от устата на Гатанко.

— Не, не гоблини — поправи го Тас с тон, който с всички сили се опитваше да успокои гнома. Ефектът обаче бързо бе нарушен от следващите му думи: — Но вероятно нещо още по-лошо.

— Какво искаш да кажеш? — изхриптя Гатанко и закърши ръце. — По-лошо от гоблини! Че кое може да е по-лошо от гоблините? И къде се намираме всъщност?

— Ами има доста по-лоши неща от гоблините — отвърна замислено кендерът. — Драконидите примерно. И драконите. И совомечките. Разказвал ли съм ти историята за чичо Трапспрингър и совомечката? Всичко започнало…

И всичко приключи, защото Гатанко сви малкото си юмруче и го заби в стомаха на Тасълхоф.

— Совомечки! На кой му пука за някакви си совомечки или за проклетите ти роднини? Мога да ти разкажа истории за моя братовчед Стронцийдеведесе, от които ще ти окапе косата. И зъбите. Защо ни доведе тук и къде изобщо е това тук?

— Не съм ни довеждал никъде — защити се раздразнено Тас, когато отново успя да проговори. Обикновено ставаше страшно раздразнителен, когато го удареха изненадващо в стомаха. — Устройството е виновно. И не знам къде е това „тук“. Аз… шшш, някой идва.

Когато си в тъмен и задушлив коридор, винаги е добра идея първи да забележиш, че някой приближава. Или поне на това го бе научил чичо Трапспрингър и Тасълхоф не можеше да отрече, че планът му се струваше добър. Ако не друго, поне ти позволяваше да изскочиш изневиделица и да изкараш акъла на приближаващия. Кендерът сграбчи Гатанко за яката на ризата и го повлече след себе си зад една черна мраморна колона.