![Драконите на изчезналата луна [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/2/drakonite-na-izcheznalata-luna-bg-download.jpg)
Драконите на изчезналата луна [bg]
- Автор: Уэйс Маргарет, Хикмэн Трэйси
- Серия: Войната на душите #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9547612212
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконите на изчезналата луна [bg]». Краткое содержание книги:
По коридора крачеше самотна фигура, загърната в черна роба, което допълнително я сливаше с тъмнината и мрамора. Тасълхоф успя да я разгледа по-добре чак след като фигурата мина под една от факлите. И макар всъщност да се забелязваха само неясните очертания на непознатия, по странното усещане в стомаха си (навярно в резултат от удара на гнома) кендерът можеше да се закълне, че познава отнякъде приближаващия. Имаше нещо в провлачената походка и честото спиране, нещо в начина, по който непознатият се подпираше на жезъла си, и нещо в самия жезъл, който излъчваше съвсем лека бяла светлина.
— Рейстлин! — възкликна изненадано Тасълхоф.
Кендерът се накани да повтори името на магьосника на висок глас и едновременно с това да скочи напред и да прегърне много силно приятеля си, когото не беше виждал от дълго време и досега бе смятал по-скоро за мъртъв.
Нечия ръка го улови за рамото и един глас произнесе тихо:
— Не. Остави го на мира.
— Но той е мой приятел — обърна се към Гатанко Тас. — Разбира се, без да броим онзи път, когато уби един друг мой приятел, който между другото също беше гном.
Очите на Гатанко се разшириха от уплаха.
— Този твой приятел. Нали не практикува твърде често… ммм… тази работа с убиването на гноми?
По някакъв начин последните думи на спътника му успяха да се изплъзнат от вниманието на кендера, понеже тъкмо в този момент Тас се бе втренчил в Гатанко, отбелязвайки, че докато едната ръка на гномчето го е уловила за предната част на ризата, другата го държи за ръкава. Това се равняваше на общо две ръце и доколкото му бе известно, гномите имаха само толкова. Което пък значеше, че разполага с още една ръка, която твърдо го стискаше за рамото. Тасълхоф мълниеносно се озърна, за да види кой стои зад него, ала колоната, зад която се бяха скрили, хвърляше плътна сянка, в която не се виждаше нищо друго освен тъмнина.
Не пропусна да погледне и към рамото си — ала ръката, която го държеше, също не се виждаше. Беше там, понеже я усещаше, но не беше там, понеже не се виждаше.
След като реши, че всичко това е ужасно странно, Тас отново погледна към Рейстлин. И тъй като познаваше магьосника доста добре, бе принуден да признае, че съществуваха времена, в които Рейстлин не беше особено приятелски настроен към кендерите. А и оставаше фактът, че магьосникът беше убивал гноми. Или поне един от тях, задето бе поправил Устройството за пътуване във времето. Съвсем същото устройство, с което разполагаше, разбира се, и не съвсем същия гном, който стоеше до него. Сега, също като по онова време, Рейстлин носеше черна мантия, и макар Тас да намираше Гатанко за наистина досадна личност, никак не му се искаше гномчето да изгуби живота си. Ето защо кендерът реши засега да се въздържи от скока към Рейстлин, както и от огромната прегръдка, с която бе смятал да го поздрави.
Магът мина съвсем близо до тях. Слава на боговете, Гатанко бе запазил благословена тишина, най-вече поради бездиханния ужас, който го бе връхлетял. Естествено само отсъстващите богове знаеха какво героично усилие бе струвало на Тасълхоф да устои на желанието си да извика името на магьосника. Ръката на рамото му го стисна одобрително, което, колкото и да би се сторило странно някому, по никакъв начин не допринесе за доброто му настроение.
Рейстлин очевидно бе потънал дълбоко в мислите си, понеже бе свел глава и крачеше съвсем бавно. Магьосникът спря, задавен от кашлица — разкъсваща кашлица, която го принуди да се подпре на стената. Кашля, докато лицето му не придоби плашеща бледност. Скоро по устните му изби кръв. Тас следеше ставащото с безпокойство. И преди беше виждал тези пристъпи, но никога не му се бяха стрували чак толкова зле.
— Карамон обикновено му даваше отвара, когато ставаше така — каза кендерът и понечи да пристъпи напред.
Ръката не му позволи да помръдне.
Рейстлин вдигна глава. Златните му очи уловиха светлината на факлите. Магьосникът се огледа нагоре и надолу по коридора.
— Кой говори? — прошепна той. — Кой произнесе това име? Карамон? Попитах кой!
Пръстите на ръката вече пробиваха дупки в рамото на Тасълхоф. И без друго от подобна предпазливост нямаше нужда. Изражението на Рейстлин бе тъй странно и плашещо, че кендерът щеше да запази мълчание и без да го подканят.