Планът на нашествениците
- Автор: Хаббард Рон Лафайет
- Серия: Мисия Земя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планът на нашествениците». Краткое содержание книги:
Дължах заплатата си за почти цяла година. Не! Трябваше да дам на Кроуб още сто шестдесет и пет кредита, значи щях да надхвърля едногодишния си доход. А никой не може да тегли аванс, по-голям от тази сума. Не само бях разорен. Бях длъжник! Не можех вече и едно спрейче да си купя!
Тогава ме халоса втората мълния. Разчитах на своите четири заплати и изтеглих аванс срещу всичките. Загубех ли допълнителните три, трябваше пет години да живея без нищо, за да си изравня сметките. Ако се окажех отстранен от „Мисия Земя“, щяха да ме осъдят като неизправен длъжник! Не можех и пръст да помръдна. Парализирах се.
След половин час вмъкнаха графиня Крек в стаята. Хелър я прегърна най-безсрамно. Тя направо блестеше в сребристия си костюм. Беше неописуемо красива. Как я мразех! Хелър вече можеше да виси тук безкрайно! Свършено е с мен!
Глава девета
Рано следобед стоях на високата крепостна стена на Спитеос. Пред мен се простираше Голямата пустиня — панорама на вдъхваща смирение красота, макар и потискащо мрачна. Някога е била земя на градини, плодороден район на древните жители с изобилие от дървета, ниви и цветя, трептящи от живот. Но лишен от почвата си, от живинка и дори от надежда, се беше превърнал в гола, необгледна пустош от жълти пясъци, минерали и белезникава сол — не земя, а гробница.
И въпреки всичко пустинята излъчваше своеобразно благородно величие. Продължаваше цели двеста изгорени мили до планините, които под палещото слънце сякаш преграждаха пътя на смъртоносните простори към цивилизования свят на Волтар.
„Слънчевите танцьори“ — прашни колони, високи до двеста фута, се надигаха с ленива грация в горещите въздушни течения от пустинята и като че се кривяха под лъхащия пламъци вятър. В праха се виждаха ярките искрици на слюдата, проблясъците на шпата и отровнозеленото на медните соли. Пред погледа ми се поклащаха едновременно шест „танцьора“, върховете им оставаха почти неподвижни, а дъната им метяха по пустинята насам-натам, понякога се сближаваха, после се разбягваха. Оприличавах ги на хористки, пародиращи някое бляскаво шоу, после си казвах, че повече им подобава ролята на разкъсани от мъка оплаквачки, виещи погребална песен.
Наистина подходящ пейзаж за погребение — Кроуб току-що ми бе казал, че ще ме издаде. Мислех си дали да скоча от кулата, за да полетя хиляди футове надолу към безжизнената равнина, погълнала костите на древните и по-скорошните смазани останки от нещастни служители на апарата, допуснали фатална грешка.
Когато някой е потънал в дебрите на самосъжалението и е стигнал до идеята за самоубийство, никак не обича да му нарушават спокойствието.
— А, ето ви и вас — гръмна гласът на Снелц зад мен. — Търсих ви навсякъде.
Твърде жизнерадостен глас, съвсем неподходящ за настроението ми и за огромното средище на смъртта наоколо.
Мярнах го с крайчеца на окото си. Носеше чисто нови черни ръкавици и чисто нова черна униформа. Държеше две-три малки кутийки в едната си ръка, а в другата — голяма окъсана стара книга.
— Изглеждате ми натъжен — продължи той. — Не мога да допусна това.
И извади спрейче от едната кутия. Забелязах етикета — може би най-скъпият магазин в Търговския град. Не махна капачето, би било твърде глупаво при подобен вятър.
— Не искате ли? Ами тогава вземете си димна пръчица.
Вдигна капака на другата кутийка — четиринадесетинчови, каквито си позволяваха само богаташите. Но нямаше смисъл да се пали, вятърът пак би попречил.
Представях си как го хвърлям през зъберите на крепостната стена. Но това дори за миг не облекчи унинието ми. Казах си наум: „Не можеш ли да се махнеш и да оставиш човек тихичко да си вие от мъка?“
Той натика кутийките по широките джобове за гранати на туниката си. Хвана книгата с две ръце.
— Знам — изрече, докато я отваряше, — че умирате от нетърпение да научите какво стана.
Вярно е, цяла нощ не заспах. Но нямаше да му доставя удоволствието да призная това. Ако го ударех с ръба на дланта си по тила, едновременно подлагайки му крак, може би щях да го хвърля в бездната…
— Като си тръгнах снощи — весело бъбреше Снелц, — обиколих целия „Лагер Убийство“ да търся специалист по мръсната игра на зарове. За съжаление трябваше да му платя от вашия дял в днешните покупки на Хелър. Знаех си, че бихте искали да разберете. Той ми даде тази книга.
Ще умреш, както обясняваш, казах си, щом успея в тази горещина да посъбера сили за сабления удар и движението на крака.
— Тук пише, че ги наричат „тропащите зарове“. Защото ако здравата ги разтръскате близо до ухото си, ще чуете тропането на оловните топчета вътре. — Той измъкна заровете от джоба си и ги тръсна до ухото ми. — Чувате ли тропането?