Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
Разбира се, беше го страх. Устата му пресъхна и се спече, но той не се страхуваше от мене, а от себе си, от своята слабост, страхливост и глупост. Но само ако знаеш как се чувствах аз! Аз УМИРАХ ОТ СТРАХ.
Предварително и внимателно бях обмислил всичките си въпроси, но си имах работа не с човек, а със Съдбата, чието лице и очи не виждах. Съдбата няма нито лице, нито очи, нито изражение, нищо — с нея нямаш обратна връзка и аз пълзях слепешком по това минно поле и с ужас си представях как мозъкът ми кипва, как струи димяща кървава каша излитат от ушите, ноздрите и очите ми… Но той не забеляза моя страх, не би и могъл, защото бе твърде зает със себе си.
Не обърна никакво внимание на цяла дузина контролни въпроси от моя страна и се разтревожи само веднъж — когато мимоходом го попитах познава ли писателя Каманин. Бях сигурен, че го познава и отрицателният му отговор ме учуди. Застанах нащрек — защо лъже по такъв невинен повод? (После всичко се изясни: ръкописът му попаднал при Каманин по обиколен път и всъщност случайно. Горкият Каманин. Неведоми са пътищата на Съдбата.)
Аз окончателно се убедих, че той НИЩО не знае за своята Световна линия. Това беше и хубаво, и лошо, защото усложняваше пътя към Силата. Но не всичко бе загубено. Трябваше да започнем да си помагаме. Все още имаше шанс. Моят последен шанс: да му отворя очите и да чакам ефекта от осъзнаването на ставащото — подобно на ефекта психоанализа, когато забравеното изведнъж изплува от дълбините на болното съзнание и става чудо.
Можех да стана творец на това чудо. Именно аз можех да дам Разум и Сила на мъжа, който Съдбата отнасяше в нищото. И тогава той щеше да стане наистина МОЙ.
Тъй че надежда имаше. Тя беше слаба. Последната.
Може би щях да забавя нещата с още месец-два. В подобни случаи не бива да се бърза, особено когато ти се иска, когато нервите ти са опънати докрай и цялото ти същество гори от желание за удар, пък да става каквото ще. Добре знаех това свое състояние, страхувах се от него и бях готов изкуствено да си слагам спирачки, но тогава Съдбата реши друго.
На следващия ден след първия контакт, рано сутринта, ме извика лично Скъпият ми Другар Шеф и още от прага, без да ми предложи да седна, започна с характерния си сънен глас: «Ти защо не ми докладваш? С ченгел трябва да ти тегля думите от устата! Какви си ги забъркал около своя (демонстративно погледна един документ) Красногоров? Кой ти разреши?» Очаквах това и се бях приготвил, имах отговори за всичките му въпроси, но знаех, че не съществуват въпроси, които да не пораждат нови, нови и нови въпроси. Дори да кажеш цялата истина, нови въпроси ще възникнат и като ножове ще я режат, дисекция ще й направят. А ако рискуваш и започнеш да разказваш полулъжи, то тогава — моли се. Смятай, че са те разглобили, разфасовали и окачили на куките.
Така че първата атака на Скъпия Другар отбих благополучно, но бях принуден да оголя фланговете на тила си и да му дам повечко материал за размисъл. Той беше пълен идиот, но интуицията му бе такава, че понякога (когато имахме добри моменти) му казвах угоднически и почти сериозно: «Ей Богу, Пал Легич, трябва да ви изследваме за наличието на свръхестествени способности. Хайде, а?»
Върнах се в кабинета си (вътрешно бях мокър като кокошка и треперех), а там вече ме чакаше доклад за печално събитие: скоропостижно починал заслужилият деец на науката, академик към Академията на науките на СССР, завеждащият сектор във ВНИИТЕК Хухрин Лемарк Георгиевич (псевдоним Счетоводителя). Диагнозата: инсулт, но аутопсия още не е извършена, очаква се довечера.
Грабнах телефона. Престанах вътрешно да треперя и се успокоих. Работа. Нищо не бе загубено, продължаваше, желязото трябваше да се кове, докато е горещо. Намерих нужния доктор и го изпратих да направи аутопсията. Взех делото под контрол. Включих най-добрите кадри. Никакво изтичане на информация. В случай на необходимост да се вземат разписки за неразгласяване. Все в този дух. Глупости, но правят впечатление. Наредих след аутопсията да ми се докладва лично и устно. Писменият отчет да е готов до утре. Край. И моята интуиция си я бива. Оказа се действително инсулт. Честно казано, изобщо не беше инсулт, а дявол знае какво. Това беше номер Девет (ако смятаме и неизвестния людоед от романа). Съдбата отстрани от пътя си още едно препятствие (или не от своя, а от пътя на моя безгрижен обект, зает с ежедневните си грижи).