Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
Не мислех, че ще имам кой знае какви проблеми с него.
Проблемът, още веднъж повтарям, беше в друго. Проблемът възникваше и изглеждаше напълно непреодолим в случай, че този подопечен на Съдбата, този «роководим», както той сам наричаше героя на романа си, този бръмбар, повлякъл след себе си стихия, започне да руши всичко по пътя си.
Но аз нямах нито време, нито желание да чакам и да събирам още някакви доказателства, косвени улики и лукави факти. В началото на 74-та почина жена му. Смъртта й бе страшна, много по-страшна, отколкото някой може да си представи, дори такъв като мен, предварително подготвеният за всичко наблюдател. Не искам да разказвам подробности. Достатъчно е да кажа, че нейният случай не предизвика никакви съмнения у мен, макар че попаднах на него съвсем случайно — казаха ми, че жената на обекта е умряла скоропостижно, аз чисто механично направих запитване и когато получих отговора, косите ми се изправиха. Той така я обичаше, по мои сведения едва не полудял след смъртта й, при това без да знае никакви подробности!
Смятам се длъжен да ти призная: порази ме страшна мисъл и започнах да ровя в документите за смъртта на майка му. Слава Богу, бях сбъркал — там нямаше нищо такова, каквото очаквах, но ако трябва да съм съвсем обективен, ИЗЧЕРПВАЩИ сведения не бях получил. Бе минало доста време, свидетелите не бяха запомнили нищо необикновено, архивите на болницата бяха в отвратително състояние.
(Прочетох преди малко последните абзаци и почувствах необходимост от следния коментар. Тогава аз не изпитвах нито ужас, нито отвращение, нито нравствена погнуса от това, че се ровех в семейните дела на този човек. Сега, да. Сега аз действително изпитвам известно облекчение от това, че моята омерзителна хипотеза не се потвърди. Но това е сега. Сега този човек вече не ми е чужд. Той е мой покровител. Благодетел… Приятел. Господар. А тогава беше само обект на изследване и което е още по-важно, обект, който потенциално можеше да се използва. Освен това ми се струваше чудовище, звяр; в него виждах не човека, а само и единствено средство за постигане на моите цели. И всички изследвания, свързани с него, провеждах с каменно сърце, професионално пресметливо, без емоции.)
Вече писах за Световните линии. Световната линия на този човек преминаваше през точка (област, зона, хиперобем), която за мен бе недостъпна и неразбираема.
Съдбата не искаше той да стане атомен физик и да почине от левкемия в някакъв Арзамас-номер-ен47. Съдбата не позволяваше той да стане писател, уважаван член на Съюза, инженер-конструктор на нашите души и умове. (Защо? Нима би било лошо за Съдбата и за нас?)
Съдбата, естествено, в никакъв случай не желаеше неговата преждевременна смърт…
Съдбата не искаше (неизвестно защо) той да се сдобие с втори баща, когато беше на петнайсет.
Но какво ИСКАШЕ Съдбата? Този въпрос ми се струваше нелеп. Какво иска гравитационното поле? Кулата в Пиза да падне най-сетне ли?
Получих разрешение да работя с Костя Полещук по делото на един бъбрив дисидент. Неговото име днес нищо няма да ти говори. Той беше приятел на моя обект и така се оказа в полезрението на нашата организация, макар и на друго нейно управление. Не бе задължително да установявам първия контакт с него по такъв начин — в качеството си на разпитващ следовател, но пък щеше да е глупаво напълно да игнорирам тази възможност. Дисидентът стоеше пред мен в целия блясък на своята ограниченост, високомерна глупост и неописуемо горд инфантилизъм. Беше наплашен и беззащитен. Можех да го разглеждам под лупа — той нищо нямаше да забележи и нямаше да застане нащрек. За него аз бях невидим. Сякаш не съществувах. Бях дявол, въвеждащ го в изкушение. Аз, като личност, като отделен човек, не го интересувах повече от някой досаден пияница в трамвая. Трябваше някак си да се отърве от мен, да се отскубне, запазвайки достойнството си. Той само за това мислеше — как да запази честта си и пази Боже, да не стане доносник.
(Дори не доносник, а клеветник. Гледайки го, си спомних как като студент го назначили за старши на групата и веднага провели с него съответната беседа. С какво възмущение крещял той пред приятелите си същата вечер: «Мръсници! За какво ме имат те мене? Аз да клеветя своите момчета: кой какво направил, от коя лекция е избягал?» Той нищо не разбрал. От него са искали съвсем друго. Своевременно да съобщава кой какво ГОВОРИ и няма ли намерение да създаде нелегална организация. Но той изобщо не вникнал в размитите фрази на заместник-декана и си въобразил, че му предлагат да стане обикновен клеветник — като в училище… Имай предвид, че в това е целият наш Станислав Красногоров! Той и сега, на шестдесет години е такъв при всичката си «позисион сосиал»48.)
47
Арзамас е градът, в чийто военен завод започва производството на ракетните снаряди за легендарните «катюши», където по-късно се произвежда първата съветска атомна бомба. — Бел.прев.
48
Социално положение (фр.) — Бел.прев.