Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
Към момента, когато писменият отчет за резултатите от аутопсията легна на бюрото ми, аз вече знаех всичко за отношенията между Хухрин и Красногоров. Такива практически нямаше. Виждали се на заседанията на сектора и на някои семинари. Академикът го харесвал, давал за него доброжелателни отзиви, два пъти му възлагал да пише отчети по негови теми, говорели само по работа, за друго не били разменили и две думи. Красногоров не се интересувал от академика, считал за свой началник Ежеватов и не му пукало за останалите началници.
Престорих се на болен и отидох вкъщи. Действително бях болен. Главата ме цепеше, сякаш Съдбата правеше сметки да ме… Така чаках този Девети случай, така се надявах, когато дойде, вече да разбирам повече и сега изпитвах нещо като пристъп на отчаяние, какъвто не съм си позволявал никога. За първи път си помислих, че съм се захванал с нещо, за което не ме бива. Тази мисъл ме угнетяваше и потискаше. Можеше да ме смачка. Стараех се да не й позволявам, но от това ме болеше. Още малко и може би щях да се предам. Да легна по гръб. Да махна с ръка на всичко. Защо ми е притрябвало да имам повече отколкото другите все пак? Притрябвало ми е. Повече отколкото другите. Много повече. Но вече не бях толкова сигурен, колкото преди два часа.
Прибрах се вкъщи, мама я нямаше и ме посрещна ти. Веднага разбрах, че си плакал. И че си избягал от пионерския лагер, както аз от работа. И видях, че носът ти е разбит, разбрах че онези гадове пак са те били. Омразата ме заслепи, сърцето ми се обля в жал, прегърнах те, двамата седнахме на пода и известно време останахме така прегърнати. Ти плачеше, а аз се пръсках от омраза и безсилие, от любов и жалост и ти дадох някакви клетви… Ти едва ли помниш този ден. Тогава беше само на осем — възрастта, на която преживяванията са невероятно остри, но и слава Богу, бързо се забравят. Аз обаче запомних този ден и много добре запаметих клетвите си, макар че те не бяха облечени в думи. Повече не можех да си позволя да легна на плешките си, да махна с ръка на всичко и да постъпя като всички. Имах теб.“
Глава пета
„Вечерта му се обадих и настоях за среща.
Бе странна, безпорядъчна, безсмислена и по същество безрезултатна. Изяснихме се. Почти всички тайни бяха разкрити.
Естествено той нищо не знаеше и не разбираше. Очакваше от нашия разговор нещо съвсем друго, бе готов за неприятности и му бе нужно известно време, за да се ориентира и да осъзнае новата реалност, в която се оказа. Всичките ми надежди, че обединени, нашите знания ще разбудят в него някакво Свръхзнание, рухнаха още през първия час. Ако неговото подсъзнание съхраняваше нещо полезно, то то си остана там. Чудото не стана. Той не започна да «ускорява». (Помниш при Шекли: «Той започна да ускорява. Нищо не се получаваше». Та той не «започна да ускорява».)
Чувствах как отчаянието отново ме хваща за гърлото и се реших на постъпка, от която дори днес ме е малко срам, въпреки че е лесно да намеря оправдание, като се има предвид положението, в което изпаднах. Сред материалите, които исках да му дам да прегледа, беше и отчетът за случая с жена му. Отначало не исках да му го показвам. Беше ми жал за него: той бе обичал тази жена, а да узнаеш, че ти си бил причина (волна или неволна — каква разлика?) за смъртта на любимия човек е жестоко, пък ако освен това разбереш, че…
Разбираш ли за какво става дума? Не тя е починала от «разрив на мозъка». А близнаците. Те буквално са избухнали в утробата на майка си. Страшно нещо. Отначало не исках той да го знае, но после си помислих: «Защо? Трябва да го разтърся. Ако и това не го събуди, работата ми е спукана…» И му дадох ВСИЧКО.
«Чети. Чети, чети, мамка ти! Нека циреят се спука. Започваме с тебе сериозна работа. Трябва да свикваш с всичко, при това още от началото…» Нещо такова си мислех. Разбира се, беше жестоко. И сега смятам така и тогава така смятах. Но трябваше да го стресна и да го накарам «да ускорява». Друг изход не виждах. И нямаше.
На следващия ден отидох у тях в осемнайсет, както се бяхме разбрали. Вратата отвори съседката, възрастна жена, грозна, раздърпана и куца. Бе ме запомнила от вчерашното ми посещение и бе благоразположена (не се учудих, свикнал съм да се харесвам на стари грозни жени — виждат в мен нещо непостижимо и симпатично, може би скритото ми съчувствие). Тя ме пусна в апартамента на Станислав Зиновиевич, както й бе поръчал самият той по телефона половин час по-рано.