Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
— Ще бъдем извънредно тихи и предпазливи — отвърна Кайлин. — И ще…
— Това е безсмислено! — обади се внезапно Лусия. До този момент на лицето й бе изписано характерното за нея отнесено изражение, ала сега от него не бе останала и следа. Щом чуха гласа й, всички мигом замлъкнаха и насочиха взор към мястото, където беше коленичила Престолонаследничката.
— Безсмислено е — повтори тя, този път по-меко. Когато продължи, думите й излъчваха някакво мъдро спокойствие и увереност, които напомняха за майка й — Кръвната императрица Анаис ту Еринима. — Дори и да нападнем Адерач, дори и да успеем, по време на отсъствието ни Чаросплетниците ще опустошат Префектурите и ще избият толкова много хора, че всяка победа ще ни излезе прекалено скъпа. А ако вещерите узнаят за нашия план, трябва само да изпратят някой от демоните си да охранява Адерач и всичко ще бъде изгубено. Каквото и да смятаме да правим, най-важното е да спрем фейа-корите. А единственият начин да се преборим със създания като тях е да им противопоставим друго подобно същество.
Лусия се изправи и гласът й зазвуча с такава сила, че Кайку никога не би повярвала, че извира от дробовете на тази крехка девойка.
— Изминаха десет години, откакто бях отвлечена от Императорската цитадела в Аксками — заяви тя. — Десет дълги години, по време на които заради мен се проля толкова много кръв, че не смея да мисля за това. Всички вие ми поверихте надеждите си, а аз не ви дадох нищо друго, освен смърт. Отплатих се на вярата на хората с кръв и гибел. Ала ето че най-сетне удари часът да оправдая очакванията им.
Тя замлъкна за миг и Кайку забеляза, че дори духовете бяха утихнали, а каменните идоли сякаш бяха съсредоточили древния си взор върху Престолонаследничката. „Не го изричай, Лусия!“, помисли си Сестрата. „Не го изричай!“
— Навремето един приятел ми каза, че съм изпратена тук от боговете, за да изпълня тяхната воля — продължи тя. — Не зная дали е така, но съм сигурна в едно — можем да се изправим срещу тези демони и да ги победим, ала това няма как да се случи без подкрепата на духовете. На съществата, които са обитавали тази земя дълго преди да се заселим тук. Щом Чаросплетниците могат да си създадат армия от подобни създания, значи и аз мога да направя това. — Тя си пое дълбоко въздух, при което потрепна едва забележимо — единственият признак на несигурност, който показа.
— Ще отида при най-древния и най-могъщ дух, за когото разказват преданията ни — дълбоко в гората Ксу. Ще говоря с този дух и ще го накарам да се присъедини към каузата ни. Душата на земята ще се възправи на наша страна. — Гласът й се бе извисил до кресчендо. — Ще поведем такава война, че ще разтърсим самите богове!
Множеството буквално изригна в експлозия от викове. Нощта бе процепена от радостни възгласи и ликувания. Това беше моментът, който всички бяха очаквали — бойният призив, моментът, в който спасителката им ще вземе участие в конфликта и ще наклони везните в тяхна полза. Изобщо не се питаха дали подобен план е осъществим; единственото, което ги интересуваше, бе, че Лусия е решила да се намеси и по този начин се е превърнала във водача, от когото тъй отчаяно се нуждаеха.
Ала въпреки че всички около нея ликуваха, Кайку бе тиха. Тя продължаваше да коленичи на мястото си и наблюдаваше Лусия, която изглеждаше тъй крехка и уязвима на фона на буйната глъчка. Битката бе изгубена. Отсега нататък Лусия беше тяхна — Кайку не само я бе изгубила безвъзвратно, но беше пропиляла и последната възможност да промени нещата.
Сякаш почувствала мислите й, Престолонаследничката се обърна към нея и погледите им се срещнаха. В очите на девойката се четеше такава печал, че Кайку за малко да заплаче.
Четиринадесета глава
След това нямаше какво повече да се каже.
Присъстващите се разотидоха с чувството, че са оставили нещата недовършени. Думите на Лусия бяха сложили край на дискусията. Кайку видя как Кайлин шепне нещо на ухото на Юги и предположи, че семената на събитията от днешния ден вече са започнали да покълват. Дипломатичността обаче не беше сред най-силните й страни, ето защо предпочиташе да остави тези неща на хора като Мишани, която се бе специализирала в задкулисните изкуства. Тъмнокосата Сестра се огледа за Номору — продължаваше да се тревожи за намеренията й, — но не можа да я открие сред тълпата. В крайна сметка тя изведе Тсата и другите двама ткиуратци от храма и тримата закрачиха в прохладната нощ.
— Ще дойдем с теб, стига да ни искаш — рече Тсата на Кайку, когато стигнаха до края на комплекса; оттам започваше пътеката, водеща към селището на ткиуратците.