Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
След четвърт час върху платното бяха останали само трохи и празни съдове. Ермиар, доволен от обилното ядене, се изтегна до огъня и очите му зашариха из препълнената с кодилци пещера. Глъчката от разговорите бе значително утихнала, тъй като повечето от тях заспиваха, увити в дебели кожи и одеяла. Тримата му спътници също вече спяха около огъня, а гърленото хъркане на Булик се разнасяше и сливаше с останалите шумове в пещерата. Погледът на Ермиар се спря на крехката фигура на Загарда, легнала наблизо. Лицето й бе полуосветено от гаснещите вече огньове. Равномерното й дишане му подсказа, че е заспала, но по руменината на бузите й и неизсъхналата още сълза разбра, че е заспала, плачейки. Той се досети защо плаче Загарда. Момичето бе влюбено в Безмер, който, освен че не отговаряше на чувствата й, бе изчезнал, без някой да разбере къде и защо.
Ермиар я погледа още известно време и се обърна към стената. Преди да заспи, той си каза, че като свърши войната, ще се върне и ще я вземе за жена. И друг път, макар и рядко, се бе случвало мъж от стети-сантропи да си вземе за жена момиче от ури-сантропи. Той знаеше, че за него е определена Бендидора от Ябрус и за да спази традициите, щеше да вземе нея за първа жена. Но сърцето му искаше Загарда, макар и да знаеше, че в момента девойката обича друг. Втората му сватба щеше да е със Загарда. Ермиар не се съмняваше в това.
Дежурният войник го събуди рано на другия ден. Слънцето още не беше изгряло и кодилците спяха дълбоко. Другарите от отряда му се облякоха набързо, измъкнаха се тихомълком от пещерите и оседлаха конете си. Събраха се всички на поляната и тъкмо когато Ермиар се накани да нададе бойния вик на „вълците“, чу зад себе си звук от тичащи стъпки. Загарда бързаше задъхана към него, а косите и се вееха назад от силния вятър. Момичето не продума и думичка, само се повдигна на пръсти и го целуна по бузата, после се извърна рязко, бързо се затича назад и изчезна обратно в пещерата. Той гледа известно време след нея и когато тя се изгуби, се качи на коня, извика:
— Карн веган — и се понесе устремно напред сред възклицанията на другарите си.
Един ден той бе излязъл на разходка, когато срещу него се зададе ездач.
— Колко странно — помисли си той, защото бе свикнал да вижда единствено колесници. Не му бе хрумвала мисълта, че конете могат и да се яздят.
Но когато ездачът спря до него, учудването му се смени с изумление, примесено със страх. Той никога досега не се беше сблъсквал с подобни кон и ездач:
Конят бе необикновено едър, с черна, лъскава козина и ясно изразени мускули. Гривата и опашката му бяха гъсти и дълги, а очите му, дълбоки и тъмни като нощ, пронизваха с острота и интелект, сякаш човешки. Ездачът също беше едър и висок, целият в черни дрехи. Дълга, тъмна и лъскава коса падаше върху раменете му. Ала лицето му бе невероятно. Когато го погледна, първо, забеляза как се сменя цветът на очите му. Те ставаха ту пъстри, ту ярко– или наситено-сини, ту зелени или тъмни почти до черно. После осъзна, че освен тях не може да различи нищо друго. Чертите на лицето му бяха някак размити, без точни линии и очертания. Колкото и да се опитваше да види формата на устата или носа му — не успяваше, сякаш бяха забулени в мъгла. Единственото място, където можеше да съсредоточи погледа си, бяха очите на странния ездач.
Тръпки полазиха по гърба му, прииска му се да побегне, но в този момент черният конник го заговори:
— Търся вода. Има ли някъде наблизо?
— Има — отговори той и показа с ръка, — зад онзи хълм, там тече река. Не е далече.
Ездачът благодари с жест и се накани да отмине.
И в този момент, въпреки първоначалния си ужас, той почувства непреодолимо желание да поговори с този конник:
— Никога не съм виждал човек да язди кон. Как го научихте?
Черният ездач го погледна и отговори:
— Аз не съм човек, а това не е кон. Това е душата ми, приела форма на кон.
— Щом не си човек, какво си тогава? — попита той и отново усети страх да се прокрадва в сърцето му.