Дракони на зимната нощ
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Мутафова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на зимната нощ». Краткое содержание книги:
На късната есен сред сивия здрач, на трите луни под сребристия плач притихна светът, потъмня светлината.. Героите бяха на брой деветима. За тяхната доблест легенди ще има…
Една трудна битка със силите на злото е спечелена. Но драконите в Крин все още не са победени. Нещо повече, сега вече те знаят откъде идва истинската опасност за тях.
Кралицата на Мрака е решена на всяка цена да се справи с онези, които заплашват могъществото й…
— И аз — изписка Тас.
— И кендерът — добави кисело Лорана. Тя погледна Стърм и отгатна мислите му. — Естествено той сам ще реши, но аз смятам, че трябва да придружи Дерек.
— Правилно — измърмори Флинт. — В края на краищата опасността грози тези, у които е кълбото, а елфите търсят него.
— Така е — съгласи се и Силвара. — Ще сме в по-голяма безопасност, ако кълбото не е с нас. Вие ще рискувате.
— Тогава всичко е ясно — заяви Стърм. — Тръгвам с Дерек.
— А ако ти заповядам да останеш?
— Нямаш право! Нали не си забравил, че още не съм рицар?
— Не, не съм, и ако зависи от мен, никога няма да станеш! Дерек отиде да събере нещата си и Стърм го последва. Лорана се надигна, отиде при него и бръкна в торбата си.
— Вземи. Ще ви трябва храна…
— Ти не искаш ли да дойдеш? — попита я Стърм, докато тя разделяше припасите. — Танис знае, че сме тръгнали за Санкрист, и ако има възможност, ще дойде там.
— Бих дошла, но… — Тя погледна към Силвара, която държеше кълбото с притворени очи, сякаш контактуваше с някакъв невидим дух. Въздъхна и поклати глава. — Не, трябва да остана с нея. Не й вярвам. Не знам защо… — Тя не успя да облече мисълта си в думи и смени темата. — Ами Дерек? Защо толкова настоява да тръгне сам?
— И питаш? Лорд Дерек Краунгард се завръща сам, преминал през огън и вода, но със заветното кълбо… — Стърм сви рамене.
— Залогът не е ли твърде голям, за да постъпва така? — възмути се Лорана.
— По-голям, отколкото си представяш — титлата „предводител на рицарите на Соламния“. Но сега нямам време да ти обяснявам…
— Хайде, Брайтблейд, идвай, ако ще тръгваш с мен! — провикна се Дерек.
— Сбогом, Лорана. — Стърм прибра храната в торбата си и се поклони с неизменната си галантност.
— Сбогом, приятелю — прегърна го тя.
— Ще предадем кълбото на Съвета на Белия камък и ще поканим елфите като наблюдатели. Ела по-скоро в Санкрист, присъствието ти е необходимо.
— Ще дойда, ако такава е волята на боговете. — Лорана погледна Силвара, която даваше кълбото на Дерек. Когато той се обърна и тръгна, от раменете й сякаш падна скала.
Стърм им помаха за сбогом и закрачи след Дерек. Лъчите на слънцето се отразиха в щита му. Изведнъж Лорана се сепна.
— Стойте! Спрете. Трябва да вземете и копието — извика тя и се втурна да го вземе.
— Не! — извика Силвара и й препречи пътя.
Лорана понечи да я заобиколи, но когато видя изражението й, спря.
— Какво ти става? Защо да не им дадем и копието? Силвара не отговори, само сви рамене и я погледна. Лорана почувства как волята й се стопява в тези сини очи, които й напомниха за Райстлин.
Гилтанас и Терос я наблюдаваха разтревожено, но не можеха да помръднат. Стояха като статуи и гледаха как отива до торбата на Лорана, взема счупеното копие и го вдига високо над главата си.
— Драконовото копие ще остане при мен! — Силвара огледа омагьосаната група. — Вие също!
7.
Трудно пътешествие.
Снегът се срина с грохот надолу по склона. Преспите затрупаха прохода и заличиха следите им. Ехото от магическата гръмотевица на Гилтанас дълго отекваше във въздуха. Групата, начело със Силвара, пое бавно на изток, като стъпваха по камъните, за да оставят възможно най-малко следи.
Бяха толкова внимателни, че накрая Лорана се изнерви.
— Нали не си забравила, че искаме да открият нас? — обърна се тя към Силвара, докато прекосяваха някакво дефиле.
— Не се притеснявай. Ще ни намерят.
— Защо си толкова сигурна? — попита Лорана и се втренчи в нея. Вече всички я подозираха заради внезапната промяна, настъпила след отпътуването на рицарите, но нямаха друг избор, освен да я следват.
— Защото знаят накъде сме тръгнали. Онова в пещерата наистина беше знак, но ти не го откри. Под клоните, които разрита бях нарисувала карта и когато я открият, ще разберат къде отиваме. — Гласът й бе доста язвителен, но в момента, в който срещна погледа на Гилтанас, тя заекна от вълнение. — Имаше причина да постъпя така — основателна причина. Когато видях следите, разбрах, че трябва да се разделим.
— Ами драконовото кълбо? Какво правеше с него? — попита рязко Лорана.
— Н-нищо. Трябва да ми повярвате!
— И на какво основание?
— Не съм ви сторила нищо лошо…
— Да, освен че изпрати рицарите на сигурна смърт! — повиши глас Лорана.
— Не! — Силвара закърши ръце. — Не съм! Те ще стигнат до Санкрист. Планът ми беше такъв от самото начало. Кълбото не трябва да попада в ръцете на елфите. Затова ги отпратих и ви помогнах да избягате. — Тя погледна Гилтанас с толкова обич че той само поклати глава и се обърна. Силвара хвана ръката му. — Моля те, любими, повярвай ми! Спомни си какво ти казах при езерцето!