Дракони на зимната нощ
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Мутафова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на зимната нощ». Краткое содержание книги:
На късната есен сред сивия здрач, на трите луни под сребристия плач притихна светът, потъмня светлината.. Героите бяха на брой деветима. За тяхната доблест легенди ще има…
Една трудна битка със силите на злото е спечелена. Но драконите в Крин все още не са победени. Нещо повече, сега вече те знаят откъде идва истинската опасност за тях.
Кралицата на Мрака е решена на всяка цена да се справи с онези, които заплашват могъществото й…
— Вярвам ти — отвърна тихо Гилтанас, придърпа я към себе си и целуна косата й. — Ще дойдем с теб. — Двамата закрачиха прегърнати през снега.
Лорана изгледа останалите, но те отбягнаха погледа й. Тогава Терос пристъпи към нея.
— Живея на този свят вече петдесет години и знам, че за вас, елфите, това не е много, но ние, хората, изживяваме годините си, а не ги оставяме просто да минават покрай нас. Ще ти кажа само едно — Силвара наистина обича брат ти, а и той я обича. Такава любов не може да ни причини зло и аз смятам, че е най-добре да тръгнем след тях.
— В името на измръзналите си крака, ще ги последвам и в бърлогата на дракон, ако той стопли пръстите ми! — промърмори Флинт, потропвайки от студ, сграбчи кендера и тръгна след ковача.
Лорана остана сама и се замисли. Навремето щеше да повярва на Терос, но много от нещата, в които беше вярвала, се оказаха лъжа. Какво основание имаше да повярва в искреността на тази любов?
Пътуваха им изток. Замръзналите скали отстъпиха мястото си на заскрежени борове и накрая Силвара ги поведе към някаква долина, пад която се стелеше гъста мъгла.
Вече не обръщаше внимание на следите, които оставят, и единствената й грижа беше да се движат бързо. Тя непрекъснато им подвикваше да вървят, сякаш се състезаваше със залязващото слънце. Нощта се спусна и те насядаха под дърветата, но Силвара им позволи само няколко часа сън. Когато сребърната и червената луна изгряха пълни, тя отново ги пришпори да тръгват. Когато я попитаха защо бърчат толкова, отговаряше само: „Те са наблизо. Много близо.“
Всички мислеха, че има предвид елфите, но Лорана от много време не виждаше тъмните сенки на преследвачите.
Мъглата беше толкова гъста, че Таселхоф си помисли дали да не вземе една шепа и да я пъхне в някоя от торбите си. Те вървяха един зад друг и дори се държаха за ръце, за да не се изгубят. Силвара водеше и слабото сияние на сребристата й коса бе единственият им ориентир.
По някое време пътят стана равен и дърветата се разредиха.
Макар да не виждаха па повече от няколко метра пред себе си, имаха усещането, че вървят през някаква широка поляна.
— Тази долина се нарича Пристанът на мъглите — осведоми ги Силвара. — Преди много години, още преди Катаклизма, тя е била едно от най-красивите места в Крин… поне така разказват легендите.
— Нищо чудно още да е красива — измърмори Флинт, — само че от тази мъгла не мога да я видя.
— Така е — отвърна тъжно Силвара. — Красотата й вече я няма, както ги няма и много други неща на този свят. Едно време крепостта в долината се извисяваше като планински връх над облаците. Изгряващото слънце обагряше мъглата в розово, а но обед позлатяваше изящните й кули, които се виждаха от километри. Вечер мъглата се завръщаше и обвиваше крепостта като одеяло. От всички краища па Крин идваха поклонници… — Силвара внезапно замълча. — Тази нощ ще спим тук.
— Какви поклонници? — попита Лорана и остави торбата си на земята.
— Просто разказах една легенда на моя народ. Дори не знам дали наистина е било така. Но тук вече не идва никой. — Плътният и мелодичен глас на Силвара звучеше неестествено високо и странно в зловещата тишина.
Тя лъже, реши Лорана, но не каза нищо. Беше много уморена и искаше само да спи. Спътниците разстлаха мълчаливо постелките си. Дори кендерът не говореше. Единственият звук идваше от водата, която се процеждаше монотонно от клоните на дърветата и падаше върху килима от мъртви листа.
— А сега трябва да се наспим и отпочинем — Силвара постла одеялото си до Гилтанас, — защото, когато сребърната луна се издигне високо, потегляме отново.
— Тя така или иначе не се вижда — прозя се кендерът.
— Въпреки това ще тръгнем. Аз ще ви събудя.
— Когато се върнем от Санкрист, ще се оженим — прошепна в ухото й Гилтанас. Двамата лежаха заедно, увити в неговото одеяло. — Не се бой от баща ми. Той ще се намуси, ще покрещи, но ще му мине. В крайна сметка не е задължително да останем при куалинести. Не знам дали ще мога да живея при твоя народ, но мисля, че ще свикна. Освен това съм много добър ловец. Искам децата ни да израснат сред природата, свободни, щастливи и… Какво ти става… Силвара… защо плачеш? — Гилтанас я прегърна. — Стига, стига — прошепна нежно и се зачуди какво толкова беше казал. — Шшт. Всичко е наред.
— Време е. Трябва да тръгваме.
Лорана усети, че някой я разтърсва, стресна се и се събуди от кошмара, който я измъчваше. Видя Силвара, коленичила до нея.
— Сега ще събудя останалите.
Лорана се чувстваше още по-уморена, отколкото преди да заспи. Събра нещата си като насън и зачака останалите права, трепереща от студ в мрака. Чу стенанията на Флинт и си помисли, че това пътешествие наистина му се отразява зле. Та той бе почти на сто и петдесет години! Напоследък цветът беше изчезнал от лицето му, устните, които едва се виждаха от бялата брада, бяха посинели и той все по-често се хващаше за гърдите. Но неизменно казваше, че се чувства прекрасно и продължаваше да крачи наред с останалите.