Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
Но всичко с годините. И с опита.
Крехката чувствителност на Тодор Ваков не може да търпи гръмогласно нахлуване в уединения кът на съзряването на идеите и на техните реализации. И аз се посвених тогава да изкажа тия забележки.
По-точно: бяхме уморени, за да си ги кажем.
И тогава Тодор Ваков ми показа тридесетина работи върху линолеум. Бях изумен от тая неочаквана и непредполагана красота, бях щастлив, бях…
Защо е отсъдено така — за съвършенството да няма думи, с които да бъде предадено. Не можем да опишем цялата красота на есенния ден, спокойните сини води в езерата, плуващият в тях лист от трепетлика или бреза, белите стада на облаците по избистреното небе, прозрачността на въздуха, неговата прозирност.
Не, нямаме думи за съвършенството, за най-възвишените дела. Ала и за най-уродливите. В такива случаи ми се струва, че езикът се приближава до погледа ни към балкана с далекоглед, или по-точно — до телевизионното предаване на масови сцени: ако погледът е отдалеч — не се виждат детайлите, ако се съсредоточи само на едно лице, на един предмет — губим представата за общото.
Не се страхувам, че ще сгреша. Линолеумите на Тодор Ваков ще сипнат такава заря пред жадните ни за красота очи, такава светлина в душите, че ние някак по-рано и по-лесно ще намерим думи за съвършенството.
Роден в сърцето на равнината, в китното и просторно Хайредин, Тодор Ваков търси и думи за съвършенството.
Поетът Тодор Ваков.
Той членуваше в Младежкото литературно обединение „Околчица“. Сред младите поети Тодор Ваков стоеше малко самотен, вглъбен в себе си и в света, в буйството на природата и на багрите. В неговите стихове избухват неочаквани метафори — понякога прекомерно натоварени, натруфени, неадекватни на художествения образ. Като късни есенни дюли светкат със златното си лице верните метафори, тези, дето носят образния свят на Тодор Ваков. Той ни къпе в предпочитаните червени, жълти и зелени цветове на света. В интервю, поместено във вече цитираната книга „Утринни ателиета“, Тодор Ваков изповядва: „На село летата са дълги. Дълги са и есените. Месеци наред пред прозореца ми се задържа жълтото, червеното… Заработя ли с тези багри, имам чувството, че започвам разговор със сърдечен човек.“
В стиховете си Тодор Ваков често започва разговора със сърдечния човек. Опитва се да му предаде своите, изморени от взиране, светлинки на очите, своята болка, своята радост, своята морна, но тънка чувствителност.
В неговия поетичен свят непрекъснато грее едно слънце — Лорка. И е населен с поля, треви, вода, препускащи коне, лунни сърпове, червени рози, жълти класове. И се появяват червените устни на любимата — „небесни пасбища за диви коне“, „сенчестите пазви на нощта“, „гаснещият дъжд“. И луната изтънява бавно в реката, а ален кон пие вода от сребърно езеро. И Родината съществува — близка и далечна:
Търсенето на истината е дълга, непрестанна болка. Търсенето на съвършенството — уморителна и безконечна борба. Сам поетът застава пред себе си и задава въпроси:
Но не спира своето взиране, борба, търсене. Поетът вярва в своето предназначение:
Кой кого води за ръка: художникът поета, или поетът — художника? Честността изисква да кажем, че все още художникът носи на жеравовите си криле поета, че поетическата метафора взема сила от богатия образен свят на художника Тодор Ваков. Ще дойде време, мисля си, когато и художникът и поетът в него ще вземат храна от оня голям птичи урок… И тогава ще настъпи най-очакваната хармония в поезията на Тодор Ваков.
Враца, 1986 г.
Сега той нахълтва в моята тиха стая, възбуден от доброто си в момента здраве, и от току-що написаните две стихотворения. Навън е хаос, безвремие, обърканост, навън са ония изящни лица и очи, които той обича да рисува, ала животът ги е потопил в тъга, в нервно търсене на изход… И го боли. Дори когато има малката творческа радост — пак го боли.