Заложница на съдбата
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложница на съдбата». Краткое содержание книги:
Съдбата внезапно се намесва…
Съпругът оздравява напълно и младата лейди Джослин Кендъл се разкайва за прибързаната си постъпка. „Бъдещата вдовица“ е изправена пред коренно различна ситуация, която я обърква напълно…
Какво ли ще се случи?!
— За мен ще бъде удоволствие — рече тя след кратък размисъл, но побърза да добави, преди той да се е зарадвал: — След като се предполага, че трябва да изглеждаме като истинска семейна двойка, по-добре е да се държа и като истинска съпруга.
Не съвсем, помисли си Дейвид. Изправи се.
— Ще отида да съобщя новината на Сали. Може би ще мине известно време, преди да получим някакви пари, но тя най-сетне ще наследи онова, което й се полагаше след смъртта на баща ни. — Поколеба се и добави: — Ще имате ли нещо против, ако сам посетя Ричард? Знам, че възнамерявахме да отидем заедно, но сега има някои неща, които бих искал да обсъдя с него насаме.
Предложението му я засегна, но тя прикри разочарованието си с усмивка.
— Разбира се, че не. Предайте му най-добрите ми пожелания. Бих искала след операцията и той да беше дошъл тук за възстановяването си. Щеше да ми бъде приятно.
— Предполагам, че има причини да не дойде.
Дейвид кимна и излезе от беседката. Всъщност Ричард му бе споменавал, че един гост в къщата може да попречи на зараждащата се близост между Дейвид и Джослин. Помисли си горчиво за „големия напредък“ в отношенията си с Джослин и си каза, че Ричард напразно не бе приел поканата й.
Глава 22
Дейвид реши да повърви пеша до болницата „Йоркският херцог“, за да събере сили и да сложи ред в обърканите си чувства. В много отношения неочакваното наследство бе огромна благословия. Сега поне нямаше защо да се тревожи с какво да запълни остатъка от живота си; при всички положения „Уестхолм“ щеше да погълне времето му.
Налагаше са да научи много за селското стопанство, защото не бе обучаван за наследник, и бе напуснал имението само на дванадесет години. При все това управлението на имението бе по-малкото предизвикателство, появило се в живота му. По-обезпокоителен бе въпросът как щеше да се отрази неочакваното наследство върху отношенията им с Джослин.
Болницата „Йоркският херцог“ бе мрачна и потискаща както винаги, макар че сякаш имаше по-малко пациенти — или бяха умрели, или изписани. Когато влезе в стаята на Ричард, приятелят му вдигна глава от книгата, която четеше. Раненият му крак бе в шина и привързан. Щяха да минат седмици преди отново да използва патериците. Но перспективите му за възстановяване бяха отлични, което поддържаше приповдигнат духа му.
— Здравей. Лейди Джослин няма ли я?
Дейвид се ръкува с приятеля си.
— Не, реших да дойда сам. Изпраща ти най-сърдечните си благопожелания.
— Моля те, благодарни за книгите и цветята, които ми изпрати. Аз съм най-глезеният пациент в болницата.
— Тя съжалява, че не си отседнал в „Кромарти Хаус“, където би те разглезила още повече. — Дейвид седна на единствения дървен стол в стаята. — Откакто вчера те посетих, се случиха изумителни неща. Ще започна с това, че сестра ми и Иън Кинлок ще се женят.
— Отлично — засмя се Ричард. — Може да се каже, че на смъртното си легло ти се справи доста добре като сватовник.
— Не съм мислил за нещата по този начин. Ще трябва да кажа на Сали, че трябва да ми благодари задето съм бил ранен. — Дейвид замълча. За негова изненада се оказа трудно да продължи с останалите новини. — Но не е само това. Май ще трябва да напусна армията. Открих ново призвание за себе си. Или ако трябва да съм по-точен, то ме откри.
— Дали това е косвен начин да ми кажеш, че връзката ти с лейди Джослин се е развила задоволително?
— Де да имах този късмет. — Прокара нервно пръсти през разрошената си от вятъра коса. — Разказвал съм ти за тримата си заварени братя, с които никога не съм се разбирал. Това, което не съм ти споменавал, е, че нашият общ баща беше петият лорд Престън. Тази сутрин разбрах, че и тримата са напуснали този свят. И аз внезапно се оказах лорд.
— Мили Боже! — смаяно възкликна Ричард. — Нима ще продължиш да общуваш с нас, простосмъртните?
Дейвид го стрелна с гневен поглед.
— Ричард, не го казвай отново, дори и на шега!
— Извинявай. Знам, че не би изоставил старите си приятели заради нещо подобно. — Вгледа се внимателно в лицето на Дейвид. — Изглеждаш като ударен от гръм.
— Точно така се чувствам — намръщи се майорът. — Не мога да кажа, че не съм недоволен от наследството, но още не мога да свикна с тази мисъл.
— Мога да си представя. За щастие баща ми беше пътуващ дърводелец, затова не очаквам подобни изненади. Да бъдеш лорд ми се струва доста ограничаващо положение.
Дейвид махна с ръка.
— Наистина е ограничаващо, особено като се има предвид, че имението не е в добро финансово състояние. Но… корените ми са в „Уестхолм“. Никъде другаде не бих се чувствал у дома си.