Камъните на елфите
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Полина Миланова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъните на елфите». Краткое содержание книги:
Ще падне ли Забраната? Ще се срути ли затворът, в който преди безброй столетия е прокудено злото?
Така продължава епичната сага за Шанара - омагьосващ разказ за приключения, магия и митове.
— Не, Пърк — твърдо каза Амбърли. — Обещах ти да дойдеш с нас дотук. Стига да можехме, и ние не бихме продължили нататък, повярвай ми! Пък и… ти сам каза, че са ти забранили да припарваш насам.
— Ще внимавам. — още веднъж отчаяно се примоли Пърк.
— Не се съмнявам в това — увери го момичето. Знаем колко си ловък и храбър, но въпреки това не може.
Пърк се зачерви чак до ушите от този неочакван комплимент и лицето му малко се поразведри.
— Има още нещо, което би могъл да направиш за нас — изведнъж сложи ръка на рамото му Уил. — Не познаваме този край и ще ти бъдем много благодарни, ако ни разкажеш каквото знаеш за него. Например… какви са неговите обитатели?
— Чудовища — отвърна момчето, без да се замисли.
— Какви чудовища?
— Какви ли не. За вещиците знам със сигурност — от дядо.
Уил поклати глава. Нищо чудно дядото да беше измислил вещиците, за да държи внука си настрана от това място. И все пак…
— А да си чувал за място, наречено Хранилището? — попита той с известна надежда. Пърк сви рамене. Името не му говореше нищо.
— Ех, жалко… — въздъхна южнякът. — Чудовища и вещици, значи? Какво пък… А случайно да знаеш някакъв път?
— Знам един — оживи се момчето. — Елате! Ще ви го покажа…
Излязоха от боровата горичка и се качиха на малко възвишение, откъдето се виждаше цялата долина.
— Зад онези дървета — Пърк сочеше купчина повалени от буря дървета — има път, който води до селото Мракобес. То е навътре в гората и не се вижда оттук, но всички пътища водят до него. Дядо ми казва, че там живеят само крадци и главорези, но може би все пак не всички са такива…
— Може би… — мрачно се усмихна Уил и благодари на момчета Какво пък, крадците и главорезите бяха за предпочитане пред чудовищата и вещиците. Истината беше, че отсега нататък трябва винаги да има едно на ум. Лошата слава на това място не можеше да е случайна.
Пърк не бързаше да си тръгва. Беше се замислил неща След малко тръсна глава и попита: — Какво ще правите, като откриете Хранилището?
— Ще вземем талисмана, за който сме дошли, и ще се върнем в Арбърлън — уклончиво отвърна Уил. Лицето на Пърк изведнъж просветна. — Мога да направя за вас още нещо — заяви той.
Извади сребърната си свирчица от кожената кесия и я подаде на Уил.
— Пърк, защо… — започна южнякът, но момчето не го остави да довърши и заговори почти на един дъх.
— Остават ми още пет дни от уречения срок. Всеки ден точно по обяд ще прелитам над долината. Ако имате нужда от мен, само ми свирнете. Човешко ухо не долавя този звук, но птицата Рок ще го чуе. Тъй че, ако намерите талисмана през някой от следващите дни, ние с Джиниуин ще ви върнем обратно на север, откъдето сте дошли. Амбърли бавно поклати глава:
— О, Пърк, мисля, че не бива да…
— Чакай малко — прекъсна я Уил. — Идеята е чудесна. Това би бил най-бързият и сигурен начин да се върнем. Ако, разбира се — той се обърна към момчето, — не те излагаме на излишна опасност?
— Няма такова нещо — спокойно отвърна Пърк.
— Но нали каза, че Дивата пустош е забранена за теб зона? — намеси се Амбърли. — Как ще кацнеш там?
— Е — сви рамене момчето. — Какво толкова? Нали ще кацна за един миг?
— Не знам, струва ми се рисковано — сбърчи вежди Амбърли. — Пък и… ще нарушиш обещанието, което си дал на дядо си.
— Нали искам да ви помогна! — възкликна момчето. Казахте, че става дума за нещо наистина важно…
— Вижте, хайде да се споразумеем — предложи Уил. — Ще те повикаме само ако не съществува никаква опасност — става ли? — Но, Уил…
— И ще се върнеш във Ветрогон, когато си обещал, нито ден по-късно, независимо дали си ни взел, или не. Толкова по въпроса. А сега тръгвай, Пърк. Още веднъж ти благодарим.
Той стисна мазолестата ръка на малкия елф, а Амбърли се наведе и го целуна по бузата. Пърк пламна, наведе глава и прошепна: — Довиждане, Амбърли. И на добър час!
Махнаха му за сбогом и тръгнаха нагоре по хълма. Момчето остана да гледа след тях, докато се скриха от очите му.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
В късния следобед на втория ден от заминаването на Уил и Амбърли, крал Ивънтайн Елеседнл седеше сам в кабинета си, навел глава над отрупаното със стари географски карти писалище. Навън продължаваше да вали като из ведро.
Манкс лежеше в краката на господаря си, притворил очи, и в стаята се чуваше сама хрипливото му равномерно дишане.
Най-после старият крал вдигна глава и разтърка уморените си очи. Къде ли се бавеше Аланон? Отдавна трябваше да е тук. Вече трети ден двамата заедно с членовете на съвета разработваха стратегия за отбраната на кралството. Краят на Елкрис наближаваше и всеки момент демоните можеха да нахлуят в земите на елфите. Войската — конници, стрелци и пехота — беше в пълна бойна готовност. Личната кралска гвардия и Черните стражи — също. Свикали бяха доброволци от всички краища на страната, но кралят беше неспокоен, защото знаеше, че стрелите и мечовете на елфите не биха били в състояние да спрат безчислените пълчища от демони. Силата на черната магия, подхранвана от хилядолетна омраза, беше огромна и Ивънтайн не си правеше никакви илюзии. Знаеше, че без помощ отвън елфите бяха загубени.