Камъните на елфите

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Същия ден привечер в Арбърлън пристигнаха войските на Волнонаемния легион. Из града се разнесе бърз развълнуван шепот. Градските жители наизлязоха из улиците, а хлапетата се покатериха по дърветата и оградите.

Андер Елеседил все още беше в кабинета на замъка с баща си и Аланон, разучаваха картите на Западните покрайнини и разработваха план за защита, когато развълнуваният Гейл се втурна в кабинета и съобщи за пристигането на Легиона.

— Велики Боже! — развълнувано говореше младият елф. — Самият Граничен легион пристига чак от Калахорн! Нашият патрул е засякъл конницата им на един час източно от града и ги придружава насам. Ще пристигнат всяка минута!

— Граничният легион ли?! — широка усмивка озари лицето на стария крал. — Не смеех дори да се надявам… Колко са, Гейл? Кой ги води?

— Още не се знае, Ваше Величество. Вестоносецът не съобщи подробности.

— Няма значение — махна с ръка Ивънтайн и нетърпеливо закрачи напред-назад из стаята. — Щом идват да помогнат, са добре дошли!

— Кралю! — прекъсна го резкият глас на Аланон. — Имаме важна работа, която не търпи отлагане! Прати сина си да ги посрещне от твое име и, моля те, нека продължим!

Сърцето на Андер заби учестено. Баща му се поколеба, но срещна погледа на сина си и кимна в знак на съгласие.

— Добра идея. Разчитам на теб, Андер. Предай поздравите ми на командира на легиона и го уведоми, че по-късно тази вечер ще се срещна с него. Погрижи се да бъде настанен удобно.

Андер, доволен, че този път са му възложили нещо наистина важно, се завтече да посрещне главнокомандващия, следван от няколко елфи-гвардейци. Отново, за кой ли път досега, го занимаваше мисълта с какво бе заслужил вниманието на Аланон, та друидът го гледаше така странно, включваше го в обсъжданията на четири очи между него и краля, поверяваше му все по-отговорни задачи и му беше поръчал да се грижи за Ивънтайн в негово отсъствие. Дали защото Андер подкрепи Амбърли от самото начало? А Арион, престолонаследникът, не го стори и оттогава сякаш не съществуваше за друида. Кой знае?

Докато бързаше по алеите на замъка, тази мисъл не му излизаше от ума. Но когато мина през външната порта, видя първите редици на Граничния легион да идват насреща му. Конниците бяха задръстили целия път. Андер ги погледна по-отблизо и прехапа устни. Тези дълги, сиви плащове, обточени с алено, тези дръзко килнати, широкополи шапки с пера му бяха добре познати. Конете им, натоварени с дълги и къси мечове, лъкове и стрели, носеха лека броня от метални пръстени. Конниците яздеха, гордо изправени на седлата, невъзмутими, и гледаха право пред себе си.

Волнонаемниците. Изпратили им бяха Волнонаемниците — отряда, обвеян с най-страшна слава, за който се носеха какви ли не легенди… Всеки, дръзнал да се присъедини към тях, беше длъжен да забрави име, род и минало, да остави всичко зад гърба си. Миналото на тези мъже не бе какво да е и може би точно това ги обединяваше. Защото те се стичаха в Граничния легион отвсякъде — измамници, крадци, убийци, преследвани от закона или от собствената си съвест, мъже с благородна кръв или от низините, мъже с болезнено чувство за чест или, напротив, без капка чест, безумно смели или безнадеждно отчаяни мъже — все хора, решили да започнат живота си отначало. Волнонаемният корпус им даваше последна възможност за това. Посрещаха всеки новодошъл без излишни въпроси и без предубеждения. От значение беше само и единствено настоящето. Приемаха те според качествата, не според миналото ти.