Камъните на елфите

— Обещавам — послушно отвърна Уил и се изтегна на сала с ръка под главата си. Опита се да спре да мисли за камъните на елфите, но не му беше никак лесно. Стисна очи, като си повтаряше думите на Аланон. Имай повече вяра в себе си. Вяра в себе си. Вяра в себе си… След малко вече спеше.

Събуди се чак привечер. Беше спал направо върху твърдите дъски на сала и гърбът го болеше. Поразкърши се и отиде да смени Амбърли. За пръв път от няколко дни чувстваше глад и жажда, но при бягството от Пикон бяха изоставили всичките си запаси.

След малко реката започна да се стеснява и клоните на крайбрежните дървета се сключваха над главите им. Сенките се удължиха, залязващото слънце обагри в алено скалите. Понесен от бързеите, салът вече не се носеше така плавно, а бе станал почти неуправляем. Уил с мъка го удържаше да не се разбие в скалите. Там, където Мърмидон отново правеше завой на юг към ливадите на Калахорн, той насочи сала към брега и двамата с Амбърли слязоха.

Пренощуваха под короната на една стара плачеща върба. Бяха скрили сала в близките храсти. Набраха диви плодове и си потърсиха вода за пиене, но този път безуспешно. Хапнаха набързо и умората, натрупвана през всички тези дни, отново ги налегна. Скоро потънаха в сън.

Събудиха ги ослепителната светлина и топлите лъчи на утрото. Отпочинали и освежени, започнаха изкачването към Скалист рид. Преодоляваха разстоянията с лекота и по обяд стигнаха малко езеро, в което се вливаха няколко бистри поточета. Водата тук ставаше за пиене и двамата бегълци утолиха жаждата си.

С напредването на деня върховете на Скалист рид се виждаха все по-ясно и по-ясно. Само на юг, над непроходимите тресавища, известни под името Адов казан, се издигаше гъста мъгла от изпарения, която скриваше хоризонта. За пръв път, откак се бяха измъкнали от Пикон, Уил изпита известно безпокойство. Бяха решили да следват Мърмидон до подножието на планинския масив. Но сега, на една крачка от Скалист рид, започнаха да го обхващат съмнения дали замисленото прекосяване на планините е изобщо по силите им. Никой от двамата не познаваше местността — нямаха представа нито от най-преките пътеки, нито от най-безопасния преход. Бяха загубили водачите си — щяха ли да се справят сами?

По залез непристъпните върхове на Скалист рид се издигаха вече над главите им. Южнякът и момичето ги изгледаха с поглед някак обезкуражено. Нямаше за кога да тръгват нагоре — скоро щеше да падне нощта Предпочетоха да изчакат утрото на тази великолепна планинска поляна, осеяна със сини камбанки и алени макове. Откриха дори и поточе, което се виеше между боровете.

С плодовете, събрани от Амбърли, Уил успя само да залъже острия си глад, но някак беше благодарен и на това. Стомахът му стържеше и побърза да заспи.