Камъните на елфите
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Полина Миланова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъните на елфите». Краткое содержание книги:
Ще падне ли Забраната? Ще се срути ли затворът, в който преди безброй столетия е прокудено злото?
Така продължава епичната сага за Шанара - омагьосващ разказ за приключения, магия и митове.
Първата крачка бе да застане отново лице в лице с нея. Да потърси в новия й образ нещо от така познатата, така близка нему същност.
Приближи се до Елкрис и мигом усети въздействието на невероятната й поразителна красота — Амбърли. Под дървото седеше жена с малко момиченце.
— Виждаш ли? — шепнеше майката. — Лошото мина…
Да, лошото мина, мислено си повтори Уил. Благодарение на Амбърли… Пое си дълбоко дъх, за да не заплаче. Не трябваше да съжалява, както Амбърли не съжали. Беше останала вярна на себе си да самия край… За да получиш, трябва да дадеш. Амбърли беше жертвала душата си. За да не я загуби.
— Нали тя все така ще ни пази от демоните, мамо? — питаше момиченцето. — И те няма да се върнат?
— Никога вече…
— Толкова е хубаво…
О, Амбърли, Амбърли. Уил бавно тръгна обратно по алеята.
Недалеч от металната порта забеляза Еретрия. Беше така поразително хубава, заменила дрехите на циганския катун с дрехите на обикновена елфа. Уил се запъти към нея.
— Вече приличаш на човек…
— Заслугата е твоя…
Момичето се изчерви от удоволствие. Дни наред беше стояла до леглото му, беше се грижила за раните му, беше го хранила като малко дете и беше облекчавала самотата му.
Прочете в очите й загриженост. Тя по-добре от всеки друг разбираше какво означаваше за него загубата на Амбърли. Разговаряха за това надълго и нашироко.
— Ще се връщаш ли в Сторлок, Лечителю?
— Първо ще се отбия у дома в Сенчест дол.
— Кога мислиш да тръгваш?
— Час по-скоро. Аланон ми остави коня си Артак.
— Ще задържиш ли камъните на елфите? — изведнъж полита тя, както бе забързана напред, навела глава.
Той беше споделил с нея, че не е сигурен дали иска да ги задържи. Те малко или много го променяха, дори го плашеха. Но не можеше просто да ги захвърля.
— Смятам да ги задържа, но да не ги използвам.
— Ти си Лечител, имаш свое изкуство!
Бяха излезли от Градината и наближаваха стените на града. Вървяха бавно, без да разговарят. Лицето на Еретрия беше помръкнала Повече от всичко не искаше да се разделят, а да тръгне снега.
— А ти какво ще правиш? — полита Уил.
— Знам ли? — безгрижно отвърна тя. — Ще скитам насам-натам — нали съм циганка, пъпът ми е хвърлен на пътя. Пък може и да се отбия да те видя, да ти свърша едно-друго, ако ти се наложи.
Това е. Не се сдържа. Все пак го каза — почти на шега, уж между другото, но го каза. Той я погледна внимателно. Вървеше, забила поглед в земята, и си подсвирваше. Нямаше дом, близки, приятели, нямаше към кого да се обърне…
Винаги досега й беше отказвал, беше се оправдавал. Каква причина имаше сега да не я вземе със себе си?
— Заповядай — каза той. — Добре си дошла още сега.
Изрече го. Най-после го изрече. Зачака отговора й със сви то сърце, но тя мълчеше, сякаш не го беше чула. Изведнъж го попита:
— А ти искаш ли?
— Искам.
Погледите им се срещнаха и Уил видя отново онази предназначена само за него усмивка.
Андер Елеседил, който отиваше с коня си към Каролан, ги забеляза да вървят по пътя ръка за ръка.