Камъните на елфите
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Полина Миланова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъните на елфите». Краткое содержание книги:
Ще падне ли Забраната? Ще се срути ли затворът, в който преди безброй столетия е прокудено злото?
Така продължава епичната сага за Шанара - омагьосващ разказ за приключения, магия и митове.
А не можеха да стоят със скръстени ръце и да разчитат единствено на Амбърли и семето на Елкрис. Защото колкото и болезнена да беше тази мисъл за стария крал, завръщането на Амбърли изобщо не беше сигурно. И така, още преди седмица в четирите посоки бяха заминали пратеници със страшната вест за заплахата, надвиснала над елфите, и с молба за помощ. Но все още никой от тях не се беше завърнал. Може би беше твърде рано да очаква отговор, но го измъчваше предчувствието, че малцина ще се отзоват на молбите му.
Джуджетата, разбира се, щяха да дойдат. Те бяха най-верните съюзници на елфите още от времето на Първия съвет на друидите. Но тъй като щяха да тръгнат пеша чак от горите на Анар, не можеха да ги очакват скоро. Може би дори докато успеят да стигнат дотук, всичко щеше да е свършило, горчиво си помисли кралят.
Оставаха жителите на Калахорн, но не биваше да се забравя, че това вече не беше старият Калахорн, управляван от Балинор и благородния род Букхана. Храбрият Балинор беше мъртъв, а на трона се бе възкачил негов далечен роднина просто по стечение на обстоятелствата. Този кротък предпазлив човечец нямаше нищо общо с достойните мъже, управлявали страната от векове. И кой знае дали щеше да откликне на зова за помощ, така както елфите винаги досега го бяха правили. Във всеки случай щеше да натежи думата на съветниците от Тирзис, Варфлийт и Керн, които не забравяха стореното добро и нямаше да оставят в беда приятелите си. Те щяха да реагират по-бавно, защото липсваше ръката, която да ги обедини, но в края на краищата щяха да се притекат на помощ и да пратят насам Граничния легион.
Най-лошото беше, че след разгрома на Владетеля от Уорлок, хората от Калахорн нямаха достатъчно вяра на останалите южняци, нито на Федерацията. Федерацията беше първата колективна форма на управление, създадена от човешката раса. Единствен Калахорн от големите градове на юга се беше възпротивил срещу наложеното обединение и беше останал независим.
А колкото до самата Федерация… Ивънтайн скръсти ръце и се замисли. Надеждата, че тя ще се отзове не беше голяма Открай време Федерацията не проявяваше особен интерес към работите на останалите раси. Всичко зависеше от това доколко представителите й щяха да осъзнаят реалната опасност и последиците от нашествието на демоните. Възможно беше да решат, че това не ги засяга — те не познаваха истинската мощ на черната магия и представите им за света бяха доста ограничени поради това, че живееха в затворено общество.
Кой знае… Кой знае? Кралят поклати глава. Можеше да се надява, че Федерацията ще се вслуша в гласа на разума, но не биваше да разчита на това. Не беше сметнал за необходимо да се обърне за помощ към гномите. Така или иначе нямаше да има смисъл. След разгрома при Тирзис те живееха уединено и разпокъсано — дори самата мисъл за обединение им беше чужда. Не се бъркаха в работата на останалите племена и в замяна очакваха същото. Единственото им желание беше да ги оставят на мира и никой да не ги закача.
Тролите, които също като тях живееха на племена, Пръснати из необятните северни земи, след Третата война на расите, напротив, бяха започнали да се обединяват. Най-голямата им общност на Скалните троли, обитаваше местността Керншолт, която граничеше с кралството на елфите. Елфите и тролите воюваха открай време, особено през последните две войни на расите. Но с падането на Владетеля на Уорлок враждата помежду им сякаш поутихна и на мястото й започнаха да се установяват нормални взаимоотношения. Разменени бяха първите мирни делегации, търговските връзки между двете страни се оживиха… изобщо първата крачка към сближаването беше направена и при това положение можеше да се очаква, че тролите ще подадат на съседите си ръка за помощ.
Старият крал уморено се усмихна. Е, по-добре малка, отколкото никаква утеха. В положение като тяхното човек се хващаше и за сламка…
Ивънтайн Елеседил най-после се надигна от стола зад писалището, протегна се и хвърли още един поглед на отворените карти, въпреки че ги познаваше така добре, че вече ги виждаше и насън. Но каква полза? Нали не знаеше откъде ще се пропука Забраната, откъде ще нахлуят демоните, откъде да очаква опасността…