Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
— Дай да идем на сухото, така или иначе ще я доведат там — каза дузинникът.
Шооран завъртя отрицателно глава.
Мина още много време и сред валмата дим се появиха фигури. Шооран се вгледа да ги преброи. Петима. Четиримата бяха церегите — но петата фигура?… Групата им се скри зад един насип кости и след малко излезе пред тях. Петата фигура не беше Яавдай — церегите водеха лудата Нарвай.
Шооран я беше виждал веднъж — преди години, и все пак я позна веднага. Тя и тогава му се беше сторила стара, но сега бе истинска развалина. А не можеше да е на повече от три дузини години…
Бяха й вързали ръцете зад гърба и пред устата и носа й нямаше гъба — сигурно й бяха сложили, но тя я беше изплюла, без да я е грижа, че вдишва отровните пушеци.
— Я колко много сте се събрали! — викна тя още отдалече. — Знам аз кой ви е изпратил! Кажете му, че няма да се омъжа за него. Отдавна съм омъжена за друг. Кажете му, че мъжът ми е пръв красавец и че си има много, много ръце… Ха! Никога няма да се сетите как се казва! И кажете на вана си, че плюя на него и…
— Защо си отишла там? — прекъсна я дузинникът.
— Ходих при мъж ми, при милото ми мъжленце, да му се оплача от лошия ван…
— Копаеше чавга — обади се един от церегите.
— Видя ли една млада жена? — попита високо Шооран.
— Видях! Млада, първа хубавица, Нарвай се казваше… Защо ме довлякохте тук? Ще кажа на мъж ми и той ще ви даде да разберете, той е много силен.
— Там няма никой друг — каза младият церег на Шооран. — Всичко претърсихме. Следи много, но всичките са залети от нойта и не може да се разбере нищо. И да е имало някаква жена, заминала си е. Не можем да я преследваме — нататък е Земята на старейшините.
— Ама голяма хубавица! Истинска красавица!
— Млък! — викна дузинникът. — Ще ти дам аз на тебе една красавица. Я кажи сега, вярно ли е, че си намерила земя на запад?
— Че що ще ви лъжа? Хукнах покрай аварите и я намерих. Тъй де, аз винаги търча покрай аварите. И я намерих. И още земи ще намеря.
— Видя ли там някого? — продължи дузинникът. — Видя ли онзи, дето я е направил?
— Ха, онзи! — викна Нарвай. — Аз си я направих. Както си търчах с всичка сила — и си я направих.
— Така значи… — Дузинникът пребледня и огледа церегите заплашително. — Никой да не си отваря устата! Ще ви избия!… Да не лъжеш? — обърна се той към лудата.
— Как ще лъжа?! — възкликна Нарвай. — Да знаеш само колко земя съм направила! Многоръкия ми вика: „Не прави!“ — обаче аз го лъжа и си правя. Жените винаги лъжат мъжете си, нали знаеш.
— Тя е — прошепна един церег до рамото на Шооран.
— А сега можеш ли? — попита дузинникът и посочи далайна, от който се вдигаше пара. — Можеш ли да направиш земя сега, а?
— Мога! — Нарвай размаха ръце, направи крачка към далайна и изведнъж седна в нойта и каза жално: — Обаче… обаче какво излиза, че аз съм илбечът ли? И сега ще умра?
— Давай — изръмжа дузинникът. — Прави…
— Ще умра — високо и спокойно каза лудата. — Вече умрях. Край.
Лицето й внезапно пребледня, очите й се подбелиха и тя се килна, но дузинникът я хвана преди да падне в нойта.
— Дайте вода!
Подадоха му мях и той го вдигна към устата й. Водата, оцветена с няколко глътки вино, потече по брадичката и шията й.
— Ама тя май наистина умря — объркано каза дузинникът.
— Нали Йороол-Гуй я е проклел — обади се някой. — Нямаше смисъл да я ловим.
Шооран се обърна и си тръгна. Дузинникът му викна да спре и той спря, обърна се, на дузинникът само махна с ръка и каза:
— Карай. Няма смисъл вече.
След като мина покрай няколко оройхона, Шооран спря да си почине и без да обръща внимание на уплашения и пълен с омраза поглед на стопанина, седна под едно дърво и откъсна един узрял плод. После извади картата, разгъна я на коленете си и се взря в Земята на Добрите братя, за която разказваха всички, но която никой не беше виждал. Съвсем близо беше, ако минеш направо през далайна. Иначе имаше два прехода през мъртви земи плюс през държавата на старейшините, за която също разправяха какво ли не. Той обаче знаеше, че дори до Кръста на Тенгер животът не е толкова сладък, колкото го описват. Защото животът едва ли се беше променил кой знае колко от времето, когато Енжин бе живял там, а това означаваше, че Яавдай няма да може да прекоси Земята на старейшините.
Хвана се за косата и се оскуба с всичка сила, за да прогони мисълта, че красивата девойка от Търговския оройхон може да е плод на бълнуване — като това на покойната Нарвай, както и мъжът й, и дарбата на илбеча. Не, не можеше да бъде. Яавдай никога не говореше неистини. Щом беше казала, че ще отиде при Добрите братя, значи щеше да тръгне натам — през чужди страни и мъртви земи. И значи трябваше да я търси точно там. И то не по обиколни пътища, а по най-прекия — и най-опасния.