20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Херцогът се подписа.
— А сега — каза Гримо, — ваше височество, изгубихте ли топката?
— Коя топка?
— Тая, в която беше писмото.
— Не, мислех, че може да ни дотрябва. Ето я. Херцогът извади топката изпод възглавницата и я подаде на Гримо.
Гримо се усмихна колкото се може по-приятно.
— Е? — попита херцогът.
— Аз ще зашия листчето в топката, ваше височество — рече Гримо, — а през време на играта вие ще я хвърлите в рова.
— Но може би ще се изгуби?
— Бъдете спокоен, ваше височество, там ще има някой, който да я прибере.
— Градинар? — попита херцогът. Гримо кимна утвърдително.
— Същият, вчерашният? Гримо кимна повторно.
— Значи граф дьо Рошфор?
Гримо кимна три пъти утвърдително.
— Но съобщи ми поне някои подробности за начина, по който ще бягаме.
— Това ми е забранено до последната минута — каза Гримо.
— Кои ще ме чакат от другата страна на рова?
— Нищо не зная, ваше височество.
— Кажи ми поне какво ще съдържа тая знаменита баница, ако не искаш да полудея.
— Ваше височество, тя ще съдържа два ножа, едно въже с възли и една желязна круша1.
— Добре, разбирам.
— Ваше височество вижда, че ще има за всички.
— Ние ще вземем ножовете и въжето — каза херцогът.
— А ще накараме Ла Раме да лапне крушата — прибави Гримо.
— Мили ми Гримо — рече херцогът, — ти не говориш често, но когато говориш, трябва да призная, думите ти са златни.
XXII. ЕДНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ НА МАРИ МИШОН
В същото време, когато херцог дьо Бофор и Гримо бяха заети с планове за бягството, двама души на коне, придружени от лакей, който яздеше на няколко крачки зад тях, влизаха в Париж по улицата на предградието Сен Марсел. Тия двама души бяха граф дьо Ла Фер и виконт дьо Бражелон.
Младежът идваше за първи път в Париж и Атос не прояви старание в полза на столицата, старата му приятелка, като му я показваше от тая страна. Разбира се, последното село в Турен беше по-приятно наглед от Париж, гледан откъм Блоа. И за срам на тоя толкова хвален град трябва да кажем, че той направя много посредствено впечатление на младежа.
Атос беше като преди безгрижен и спокоен.
Стигнал в Сен Медар, Атос, водач на спътника си в тоя лабиринт, зави в улица де Пост, оттам в улица дьо ла Естрапад, Фосе Сен Мишел и дьо Вожирар. Най-после те навлязоха в улица Феру. Към средата на тая улица
——
1 Желязна круша — усъвършенствуван инструмент за уста във формата на круша; той се разтваря в устата чрез пружина и разтяга челюстите докрай, за да не може човек да вика.
Атос вдигна усмихнато очи, показа една проста наглед къща на младежа и каза:
— Ето в тая къща, Раул, прекарах седем най-щастливи и най-мъчителни години от живота си.
Младежът се усмихна на свой ред и се поклони на къщата. Той благоговееше пред покровителя си и това се проявяваше във всичките му постъпки.
Колкото за Атос, както казахме вече, Раул беше не само средоточие за него, но с изключение на старите му спомени от полка единственият обект на обичта му. От това може да се разбере колко нежно и дълбоко можеше да обича тоя път Атос.
Двамата пътници се спряха на улица дю Вьоломбие, пред фирмата „Зелената лисица“. Атос познаваше отдавна тая странноприемница, тъй като стотина пъти беше идвал тук с приятелите си: но за двадесет години в странноприемницата бяха станали големи промени, като се почне от съдържателите й.
Пътниците предадоха конете си на слугите и им заповядаха, тъй като животните бяха от чистокръвна порода, да положат за тях най-големи грижи, да им дадат само слама и овес и да им умият гърдите и краката с хладко вино. В тоя ден те бяха изминали двадесет левги. Едва след като се погрижиха за конете си, както подобава на истински кавалеристи, те поискаха две стаи за себе си.
— Вие трябва да се приготвите, Раул — каза Атос. — Ще ви представя на едно лице.
— Днес ли, господине? — попита младежът.
— След половин час. Младежът се поклони.
Не тъй неуморим като Атос, който сякаш беше от желязо, той би предпочел може би да се окъпе в Сена, за която беше слушал толкова много и за която беше твърдо убеден, че стои по-долу от Лоара, и след това да си легне. Но граф дьо Ла Фер беше си казал думата и той се подчиняваше.
— Тъкмо се сетих — каза Атос, — облечете се по-добре, Раул: искам да сте хубав.
— Надявам се, господине — рече младежът усмихнато, — че не става дума за женитба. Вие знаете задълженията ми към Луис.
Атос се усмихна на свой ред.
— Не, бъдете спокоен — каза той, — макар че ще ви представя на жена.
— Жена? — попита Раул.
— Да, и желая дори да я обикнете.