Денят на змията
- Автор: Олтън Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Денят на змията». Краткое содержание книги:
— Щом я е обичал толкова много, как е могъл да я остави, когато е умирала?
— Казваха, че издирването им било по-важно и по-благородно, отколкото баща ми да седи и да гледа как смъртта превзема тялото й. От ранна възраст научих какво е орис.
— Какво?
— Мама смяташе, че някои хора са благословени със специална дарба, която определя пътя им в живота. Дарбата е придружена от голяма отговорност и изисква саможертва.
— И тя е мислела, че ти имаш такава дарба?
— Да. Каза, че съм наследил уникална прозорливост и интелигентност, предадени ми от прадедите й. Обясни ми, че онези, които не притежават дарбата, няма да ме разберат.
„Господи, родителите му наистина здравата са го объркали. Ще му трябват десетилетия терапия.“ Доминик тъжно поклати глава.
— Какво?
— Нищо. Замислих се за Джулиъс, който е оставил единайсетгодишния си син да носи на плещите си тежкото бреме да се грижи за умиращата си майка.
— Не беше бреме, а начин да й се отблагодаря за всичко, което ми е дала.
— Баща ти беше ли там, когато тя умря?
Думите й накараха Мик да изтръпне.
— Да. — Той се вторачи в хоризонта. Очите му станаха сурови, после изведнъж се съсредоточиха и Мик грабна бинокъла.
На хоризонта на запад се виждаше нещо.
— Там има стара петролна платформа. Нали Из е докладвал, че в района няма нищо?
— Да.
— На пилона е издигнато американското знаме. Нещо не е наред.
— Мик…
Той видя приближаващия се катер и фокусира бинокъла.
— По дяволите. Бреговата охрана. Угаси двигателите. За колко време можем да спуснем подводницата във водата?
— За пет минути. Веднага ли искаш да се потопим?
— Сега или никога. — Мик хукна към кърмата и махна брезента от миниподводницата. — Бреговата охрана ще ни познае. Ще ни арестуват. Вземи запаси.
Доминик хвърли няколко кутии с храна и бутилки вода в една раница и влезе в подводницата.
Катерът се приближи на стотина метра и командирът започна да крещи по мегафона.
— Хайде, Мик! — подкани го Доминик.
— Включи двигателите! Идвам. — Мик хукна към каютата и започна да търси дневника на баща си.
— Говори Бреговата охрана на Съединените щати. Навлезли сте в забранени води. Угасете моторите и се пригответе за проверка.
Мик грабна дневника и побягна към подводницата. Катерът вече беше до носа на „Веселия Роджър“.
— Стой!
Той не обърна внимание на заповедта, скочи в петметровата подводница, хвана се за стълбата, протегна ръка и затвори люка.
— Спускай се! Бързо!
Доминик се мъчеше да си спомни всичко, което й бе показал Из. Натисна надолу кормилото и подводницата се потопи във водата точно когато катерът се блъсна в траулера.
— Дръж се…
Подводницата се спусна рязко под ъгъл четирийсет и пет градуса.
— Хей, капитане, сигурна ли си, че знаеш какво правиш? — попита Мик.
— А сега накъде?
— Ще разберем какво става долу, а после ще се отправим към крайбрежието на Юкатан.
Мик се наведе да погледне през един от илюминаторите. Синята вода бе осеяна с множество мехурчета, издигащи се от дъното.
— Нищо не виждам. Надявам се, че на борда има хидролокатор.
— Пред мен е.
Мик погледна уреда. Намираха се на сто и три метра под повърхността.
— До каква дълбочина може да стигне това нещо?
— Това нещо се нарича „Морски жълъд“. Казах ти, че е много скъпа френска подводница, малък вариант на „Наутилус“. Може да се потопи на три хиляди и триста метра.
— Сигурна ли си, че знаеш как да я управляваш?
— Из и собственикът ми показаха как да работя с уредите.
— Страхувам се да не се разбием.
Мик огледа вътрешността на подводницата — сфера с диаметър три метра, разположена в яйцевидния корпус. Имаше контролно табло за механична ръка, монитори за наблюдение на картината под водата и акустични предаватели.
— Мик, активирай монитора за термално изображение. Над главата ти е.
Той протегна ръка и включи устройството. На екрана се появи гоблен в зелени и сини цветове. Мик взе дистанционното управление и насочи външния сензор към морското дъно.
— Погледни! — възкликна той, когато в горната част на екрана са появи ярка бяла светлина.
— Какво е това?
— Не знам. На каква дълбочина сме?
— Триста и трийсет метра. Какво да направя?