Денят на змията
- Автор: Олтън Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Денят на змията». Краткое содержание книги:
— Разбира се, но искам да ти кажа нещо друго. Знам, че още се съмняваш в мен. Трябва да знаеш, че можеш да ми вярваш. Знам, че искам много, но се кълна в душата на майка си, че по-скоро бих умрял, отколкото да позволя да ти се случи нещо лошо.
— Вярвам ти.
— И не съм луд. Знам как звучат думите ми понякога, но не съм откачен.
Доминик отмести поглед.
— Знам, Мик. Трябва да тръгваме, защото ченгетата цял ден наблюдават къщата. Ключовете трябва да са под седалката в кабината.
Доминик изчака Мик да влезе в кабината, после извади пистолета от джоба си. Вторачи се в оръжието, припомняйки си предупреждението на Фолета. „Убеден съм, че Мик ще е очарователен и ще иска да ви смае.“
Моторите забръмчаха.
Доминик се поколеба, после хвърли пистолета във водата.
„Господ да ми е на помощ…“
16.
29 ноември 2012 г.
Мексиканският залив
5:14 ч.
Петнайсетметровият траулер „Веселият Роджър“ плаваше на запад под утринното небе, на което още блестяха звезди. Доминик седеше в кабината и се опитваше да не заспи, макар че клепачите й бяха натежали. Беше изтощена, но полагаше усилия да съсредоточи вниманието си върху книгата с меки корици. След като прочете един и същ откъс за четвърти път, реши да позволи миг почивка на зачервените си очи.
„Само няколко секунди. Не заспивай…“
Книгата падна от ръцете й и шумът я стресна. Доминик пое глътка хладен въздух и се вгледа в тъмния коридор, водещ към каютите под палубата. Мик беше долу и спеше. Тази мисъл я успокои и същевременно я уплаши. Въпреки че траулерът се движеше на автопилот, Доминик не искаше да заспива — бяха я завладели най-ужасните й страхове.
„Това е абсурдно. Мик не е Тед Бънди. Той никога няма да ми направи нищо лошо…“
Забеляза, че хоризонтът просветлява. Страхът я бе убедил, че е най-добре да спи през деня. Реши да събуди Мик на зазоряване.
— „Веселия Роджър“, обади се. Алфа-Зулу три-девет-шест вика „Веселия Роджър“. Обади се…
Доминик грабна радиопредавателя.
— Тук „Веселия Роджър“. Казвай, Алфа-Зулу.
— Как си, кукличке?
— Добре. Какво има? Струваш ми се разстроена.
— Федералните власти затвориха СПАН. Твърдят, че е технически проблем, но не им вярвам.
— По дяволите. Защо мислиш, че…
Виковете на Мик накараха сърцето на Доминик да подскочи.
— Господи, Едит, ще ти се обадя по-късно…
— Викове ли чух?
— Няма нищо. Ще ти се обадя.
Доминик изключи предавателя и хукна надолу по стълбите.
Мик се бе свил на ъгловото легло като уплашено и объркано животно. Черните му очи бяха широко отворени и блестяха на светлината на единствената крушка над главата му.
— Мамо? — Гласът му беше прегракнал. Ужасяващ.
— Мик, всичко е наред…
— Мамо? Кой е тук? Не те виждам.
— Аз съм, Мик. Доминик. — Тя запали още две лампи, после седна на ръба на леглото.
Мик беше гол до кръста, стегнатите му мускули бяха облени в студена пот. Ръцете му трепереха.
Той я погледна в очите. Още беше объркан.
— Доминик?
— Да. Добре ли си?
Мик се взря в лицето й, после огледа каютата.
— Трябва да изляза оттук…
Стана, мина покрай нея и се запрепъва нагоре по дървените стълби.
Доминик се втурна след него. Страхуваше се, че може да падне във водата.
Мик спря на носа на траулера. Студеният вятър брулеше лицето му. Доминик грабна едно одеяло и го уви около голите му рамене. Видя сълзи в очите му.
— Добре ли си?
Той дълго гледа тъмния хоризонт.
— Не. По-рано мислех, че съм добре. Но сега разбирам, че съм се разкапал.
— Ще ми разкажеш ли съня си?
— Не. Не сега. — Мик я погледна. — Сигурно те уплаших до смърт.
— Всичко е наред.
— Най-лошото… Най-страшното, когато си в единична килия, е да се събудиш крещейки и да установиш, че си съвсем сам. Нямаш представа каква празнота изпитваш.
Тя го заведе да седне на пейката до кабината. Той се облегна на стената, махна одеялото от лявото си рамо и й направи знак да седне и тя.
Доминик се сгуши до Мик и сложи глава на студените му гърди. Той дръпна одеялото на раменете й.
След няколко минути и двамата заспаха дълбоко.
16:50 ч.
Доминик извади две кутии със студен чай от хладилника, провери местоположението им на навигационната система и се върна на носа. Слънцето в късния следобед още беше силно. Отражението му във фибростъклото на палубата я накара да присвие очи. Тя си сложи слънчеви очила и седна до Мик.