Денят на змията
- Автор: Олтън Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Денят на змията». Краткое содержание книги:
Той се претърколи и изплю кръвта от устата си. Цялото тяло го болеше. Главата му беше замаяна. От ноздрите му също течеше кръв.
Дълго седя на пода — мъчеше се да си спомни кой е и къде се намира.
„Миниподводницата. Дупката… Доминик!“
— Доминик? — Мик запълзя към седалката. — Дом, чуваш ли ме?
Тя бе изпаднала в безсъзнание. Главата й бе клюмнала на гърдите. Сърцето му затуптя от страх. Мик внимателно наклони стола, вдигна кървящата й глава и я облегна назад, после провери дали диша. Дишаше. Той разхлаби предпазния колан на гърдите й и се зае с кървящата рана на челото й.
Съблече фланелката си, накъса я на дълги ивици и превърза раната.
Доминик изстена, надигна се и повърна. Мик намери комплекта за първа помощ и бутилка вода и се върна при нея.
— Мик?
— Тук съм. — Той извади пликче с лед и го притисна до главата й. — Раната ти е доста неприятна. Кръвотечението почти спря, но вероятно имаш мозъчно сътресение.
— Мисля, че си счупих ребро. Трудно дишам. — Тя отвори очи и го погледна разтревожено. — Тече ти кръв!
— Счупих си носа. — Мик й даде водата.
Доминик затвори очи и отпи малка глътка.
— Къде сме? Какво стана?
— Спуснахме се в дупката и се блъснахме в нещо. Подводницата е счупена. Системите едва функционират.
— Още ли сме в дупката?
— Не знам.
Мик се приближи до предното стъкло и надникна. Аварийният фар на „Морски жълъд“ осветяваше тясна пещера, в която нямаше вода. Подводницата, изглежда, бе заседнала между две тъмни вертикални бариери. Разстоянието между двете стени се стесняваше и завършваше в извита метална капсула.
— Господи, къде сме, по дяволите?
— Какво има?
— Не знам. Нещо като пещера. Подводницата се е заклещила между две стени, но навън няма вода.
— Можем ли да се измъкнем?
— Не знам. Нямам представа дори къде се намираме. Забеляза ли, че вибрациите спряха?
— Да, имаш право. — Тя чу, че Мик търси нещо сред отломките.
— Какво правиш?
— Търся аквалангите.
Той намери водолазен костюм, маска и кислородна бутилка.
Доминик седна и изохка. Болката и световъртежът се върнаха.
— Какво мислиш да правиш?
— Ще се опитам да намеря изход.
— Чакай, Мик. Сигурно сме на километър и половина под повърхността. Налягането ще ни смаже в мига, в който отвориш люка.
— В пещерата няма вода. Това означава, че е херметически затворена. Мисля, че трябва да рискуваме. Ако останем тук, ще умрем. — Той събу маратонките си и облече неопреновия костюм.
— Ти беше прав. Не трябваше да влизаме в дупката. Постъпих глупаво. Трябваше да те послушам.
Мик се наведе над нея.
— Ако не беше ти, още щях да гния в клиниката на Фолета. Стой тук и не мърдай, докато намеря начин да се измъкнем.
Доминик преглътна сълзите.
— Не ме оставяй, Мик. Не искам да умра сама…
— Няма да умреш…
— Колко кислород е останал?
Той погледна контролното табло.
— Почти за три часа. Успокой се и…
— Чакай. Не тръгвай още. — Тя го хвана за ръката. — Прегърни ме. Моля те.
Мик коленичи, притисна лице към нейното и вдъхна уханието й, сетне прошепна:
— Ще намеря начин да се измъкнем оттук. Обещавам.
— Ако не можеш… Ако няма изход, обещай ми, че ще се върнеш.
Той преглътна буцата в гърлото си.
— Обещавам.
Стояха прегърнати още няколко мига, после Мик се изправи.
— Чакай, Мик. Бръкни под седалката. Там трябва да има резервен комплект с аварийни запаси.
Той извади метално куфарче, отвори го и видя нож, няколко факли и газова запалка.
— Под седалката има и малка бутилка с чист кислород. Вземи я.
— Ще трябва да нося много неща. Ще ти оставя резервната кислородна бутилка.
— Не. Вземи я. Ако ти се свърши въздухът, и двамата ще умрем.
Мик отново обу маратонките си, залепи с тиксо ножа за крака си и сложи едната кислородна бутилка на гърба си, а другата закачи на колана си. После пъхна факлите в елека си и започна да се качва по стълбата.
Стигна до люка, пое дълбоко въздух и се опита да го отвори.