Кралят на исковете
- Автор: Гришэм Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кралят на исковете». Краткое содержание книги:
— Да ги съберем — обади се някакъв адвокат от Тексас. — Аз имам хиляда.
— Аз имам хиляда и осемстотин — обяви Френч. — Карлос?
— Две хиляди — отвърна Ернандес, като си записваше цифрите.
— Уес?
— Деветстотин.
Най-малко случаи имаше човекът от Топика — шестстотин, а най-много, поне до момента, Карлос Ернандес — две хиляди. Френч явно бе решил да залази най-хубавото за накрая.
— Клей? — запита той и всички наостриха уши.
— Три хиляди и двеста — каза Клей, като се насилваше да запази невъзмутимото си изражение. Колегите му обаче не бяха толкова сдържани.
— Браво! — провикна се някой.
Клей си каза, че зад това „Браво!“ и зад озъбените усмивки се крие сериозна доза колегиална завист.
— Прави общо двайсет и четири хиляди — бързо пресметна Карлос.
— Можем спокойно да удвоим цифрата, което ни приближава до петдесет хиляди — толкова случая очаква „Акърман“. Два милиарда, делено на петдесет хиляди, прави по четирийсет хиляди долара на пациент. Не е зле като начална позиция за преговаряне.
Клей също си направи бързо сметката: 40 000, умножено по неговите 3200 клиенти, правеше доста над 120 милиона. А пък една трета от това беше… зави му се свят, коленете му омекнаха.
— Дали компанията има представа при каква част от случаите се развиват злокачествени тумори?
— Не точно. По приблизителни данни при около един процент.
— Това са петстотин случая.
— Минимум по милион долара единият.
— Значи още петстотин милиона.
— Какъв милион бе, ти се шегуваш!
— В Сиатъл мога да изстискам по пет!
— Говорим направо за непредумишлено убийство.
Нищо чудно, че по тази тема всеки един от адвокатите имаше мнение, което всички започнаха да излагат едновременно. За да въдвори ред, Френч извика:
— Господа, хайде на вечеря!
Вечерята се оказа фиаско. Масата за хранене представляваше масивен полиран блок от дънера на едно-единствено дърво — огромен, величествен клен, който бе расъл в течение на векове, докато за него не се бяха сетили богаташите на Америка. Около нея можеха да се хранят едновременно поне четирийсет души. Този път бяха само осемнайсет и някой умно се бе сетил да ги сложи по-нарядко, иначе като нищо щяха да се сбият.
В едно помещение, изпълнено до краен предел със завършени егоисти, всеки един, от които се смяташе за равен на Бога, може би най-досадното кречетало беше Виктор К. Бренън — гръмогласен тексасец от Хюстън, който не спираше да нарежда с провлачения си южняшки акцент. На третата или четвъртата чаша вино, всяка от различна бутилка, и горе-долу по средата на дебелия си стек Бренън започна да се вайка, че сумата, която си бяха определили на клиент, била неприлично ниска. Той например имал случай, някакъв четирийсетгодишен милионер, който бил развил злокачествени тумори.
— Спокойно мога да изкарам десет милиона действително или поне двайсет милиона наказателно обезщетение от всеки съд в Тексас — похвали се той. Повечето се съгласиха с него. Някои, за да не останат назад, дори заявиха, че можели да изстискат и повече от местните съдилища в щатите, където имали влияние. Френч продължаваше героично да отстоява собствената си теория, че ако няколко случая получат милиони, то останалите не получават почти нищо. Бренън не приемаше аргументите му, макар да не успяваше да ги оспори убедително, а само повтаряше, че според него, „Акърман“ има много повече пари, отколкото изглеждало.
Групата се раздели на два лагера, но разграничителните линии се местеха с такава бързина и коалициите бяха толкова нетрайни, че за Клей беше трудно да определи и кой лагер бяха повечето присъстващи. Френч помоли Бренън да обясни откъде е толкова сигурен, че може да се докаже умисъл, за да се иска наказателно обезщетение.
— Ти разполагаш с документацията, нали така? — запита Бренън.
— Клей ни е предоставил част от документите. „Акърман“ още не знае това. Вие не сте ги виждали. И може би никога няма да ги видите, ако се оттеглите от груповия иск.
Вилиците и ножовете замръзнаха във въздуха; всичките седемнайсет мъже (без Клей) закрещяха един през друг. Келнерите избягаха от помещението. Клей си представи как залягат зад големите плотове в кухнята. Бренън изпитваше нужда да се заяде с някого. Уес Солсбъри не му се даваше. Езикът ставаше все по-груб. Само Патън Френч седеше невъзмутимо в другия край на масата. Големият адвокат помириса виното в чашата си, затвори очи и отпи една глътка, за да вкуси от поредната бутилка.