Кралят на исковете
- Автор: Гришэм Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кралят на исковете». Краткое содержание книги:
— И най-важното — добави той, — не можеш да си позволиш да отсъстваш от нито едно събиране на такива хора, защото ще ти забият ножа в гърба.
— Там съм — отвърна Клей.
— Ще ти пратя един от моите самолети.
— Няма нужда. Ще се оправя.
Клей нае един „Лиърджет 35“ — елегантно самолетче, с дължина около една трета от тази на гълфстрийма, но понеже пътуваше сам, му беше повече от достатъчно. Пилотите го чакаха на частния терминал на „Рейгън Интернешънъл“; той се смеси с тълпите от тежкари, всичките много по-възрастни от него, като се опитваше да се държи така, сякаш за него нямаше нищо по-нормално от пътуването с частен самолет. Нищо, че беше нает от чартърна фирма — през следващите три дни беше негов.
Докато се издигаха в небето на север, той гледаше как под него се заточиха река Потомак, Линкълн Мемориъл и веднага след това прочутите сгради на Централен Вашингтон. Видя сградата, в която се намираше собственият му офис, а малко по-нататък и тази на СОЗ. Какво ли щяха да си кажат Гленда и Джърмейн, и всичките му някогашни колеги, ако можеха да го видят сега!
Какво ли щеше да си каже Ребека?
Ех, само ако бе изчакала още един месец!
Толкова малко време му оставаше да мисли за нея.
Навлязоха в облаците и под тях вече нищо не се виждаше. Скоро Вашингтон остана далеч назад. Клей Картър отиваше на тайна среща на едни от най-богатите адвокати в Америка, асовете на груповия иск — онези, които имаха достатъчно мозък и достатъчно мускули да подгонят най-могъщите корпорации.
И които при това искаха да се запознаят с него!
Самолетът на Клей беше най-малкият на частното летище „Кечъм-Сън Вали“ край Фридман, Айдахо. Докато машината пълзеше към терминала покрай разните там гълфстрийми и чалънджъри, му хрумна абсурдната мисъл, че самолетът му не е достатъчно представителен, че му трябва по-голям. После се присмя сам на себе си — та той седеше в тапицирания с кожа салон на един лиър за три милиона долара, а вече се питаше дали не му трябва нещо по-голямо! Е, поне чувството му за хумор си беше на място. Какво ли щеше да стане, когато го загубеше?
Паркираха до познатия му вече Гълфстрийм с регистрационен номер на опашката 000 ГИ. Нула-нула-нула–Групов-Иск, подвижният дом на Патън Френч. Пред него лиърджетът на Клей приличаше направо на джудже; за миг той се улови, че поглежда със завист към най-луксозния частен реактивен самолет в целия свят.
Пред терминала го очакваше ван, зад волана на който седеше някакъв холивудски каубой. За радост на Клей мъжът поне не беше от приказливите и четирийсет и пет минутното пътуване мина в мълчание. Пътят се виеше по склона на планината и ставаше все по-тесен. Както можеше да се очаква, имението на Патън беше съвсем ново и приличаше на пощенска картичка. Къщата беше с безброй нива и крила, достатъчно голяма, за да побере цяла юридическа фирма. Друг каубой изникна отнякъде, за да поеме чантата на Клей.
— Мистър Френч ви очаква отзад на верандата — каза той, сякаш Клей беше редовен посетител.
Когато Клей го откри, Патън Френч тъкмо разясняваше на висок глас към кои от по-уединените швейцарски зимни курорти има специални предпочитания. Докато пристъпваше по верандата, Клей се заслуша за момент. Четиримата му колеги от Координационния съвет се бяха излегнали в шезлонги с лице към планината, пушеха тъмни пури и наблягаха здраво на питиетата си. Когато усетиха присъствието му, те скочиха на крака, сякаш се намираха в съдебна зала и бе влязъл съдията. През първите три минути всички се надпреварваха да го обсипват с похвали като „блестящ“, „находчив“, „дързък“ и — което особено много го поласка — „визионер“.
— Трябва да ни разкажеш как откри дайлофта — възкликна Карлос Ернандес.
— Няма да ни каже — обади се Френч, докато забъркваше някакъв зловещ коктейл за Клей.
— Хайде, хайде — настоя Уес Солсбъри, най-новият приятел на Клей, който само за няколко минути бе успял да му разкаже, че преди три години спечелил петстотин милиона долара от групов иск срещу тютюневите компании.
— Заклел съм се да пазя тайна — отвърна Клей.
Другият адвокат от Ню Орлиънс се казваше Деймън Дидие и беше един от лекторите в „Ройъл Сонеста“, които Клей бе успял да чуе. Имаше каменно лице и стоманени очи и Клей си спомни, че тогава се бе зачудил как този човек изобщо може да се изправи пред състав от съдебни заседатели. Скоро щеше да научи, че Дидие бил ударил джакпота, когато увеселителен кораб, натоварен с цял випуск студенти от някакъв колеж, потънал в езерото Пончъртрейн. Какво нещастие!