Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
— Естествено, разбирам. И е добре, че не я чаках. Съвестта ми е чиста. Просто е жалко, че стана така.
— Не можеше да стане другояче — уверено отговори Ситников. — Или чакаш жена ми да умре и аз да мога да се оженя за теб, намирайки се в положението на тайна любовница, и то неопределено дълго време; или влизаш в семейството и ние с теб се срещаме открито и без опасения. Съвършено очевидно е, че вторият вариант от всяка гледна точка превъзхожда първия. А трети вариант изобщо не съществува.
— Но защо? — меко възрази Олеся. — Имахме и трети вариант.
— Какъв? — напрегна се той.
— Можехме да се разделим веднага след като се върнахме от Гармиш. Това не е ли вариант?
— И какво, щеше ли да ти допадне такъв вариант?
— На мен — не. Но като нищо можеше да допадне на теб.
Да допадне на него? Ситников изведнъж си спомни как пътуваха с колата от летището и как той чакаше какво ще каже тя в отговор на предложението му, и колко беше щастлив, когато Олеся се съгласи. Спомни си как после се прибираше и мислеше, че му е абсолютно невъзможно да се раздели с това момиче, което мисли и чувства също като него. Няма никакво значение, че е по-млада с цели трийсет години. Да, тя по-малко неща е виждала и преживяла, има незначителен житейски опит, но въпреки това е като него. Те имат сродни души, във вените им тече една кръв. Следователно трябва да бъдат заедно.
Така бе размишлявал Вячеслав Антонович след завръщането си от Германия, така бе продължил да мисли и по-късно.
— Не — твърдо отговори той, — нямаше да ми допадне. Разбира се, мога да живея без теб, но не искам.
Минаха още три години и половина. През юни Григорий и Олеся отпразнуваха петгодишнината от сватбата си и Ситников можеше да констатира, че бракът на сина му е достатъчно стабилен. Във всеки случай, нито веднъж през тези пет години между младите съпрузи не се бе случвало нищо, което би могло да се квалифицира като криза. Без скандали или дори сериозни кавги, без опити да се разделят, придружени от стягане на куфари и затръшване на врати, без дори най-малки признаци на изневяра от страна на Гриша, макар че такива изневери несъмнено бе имало. Вячеслав Антонович разбираше, че за около деветдесет и пет процента от цялото това благополучие заслугата беше само на Олеся: тя търпеше изцепките на мъжа си, който имаше избухлив темперамент и крайно невъздържан език, никога не му се караше за прекаляването с алкохола и не предявяваше изисквания към интензивността на секса помежду им. Дори да забелязваше някои дреболии, говорещи за изневяра от страна на Гриша, тя мълчеше и нито с поглед, нито с жест не проявяваше недоволство. Защо беше нужно? Разпаднеше ли се този брак, тя щеше да изгуби възможността спокойно да се среща със свекъра си.
Вячеслав Антонович искаше да направи своята Олеся щастлива и бе твърдо уверен, че знае как да го постигне. Да, тя вече пет години живееше с необичан съпруг; да, вече двайсет и седем годишна, още нямаше деца; да, синът му беше женен за жена, която нито ден не му бе оставала вярна и която мълчаливо търпеше дребните и по-сериозни изневери на съпруга си — всичко това само защото така го бе измислил и решил в името на собственото си удобство той — Вячеслав Антонович Ситников. Но на него не му беше присъщо чувството за вина. Затова пък притежаваше чувството за цел, както и неукротимата енергия и цинизма на нестандартното мислене.
За срещата с посредника Дмитрий Найдьонов тръгна заедно с Даша. И двамата знаеха, че тя не е силна в преговорите и е по-добре да си мълчи. Тя не умееше да задава неудобни въпроси и изобщо не я биваше да се пазари, но не защото беше глупава или нещо не разбираше, а само защото прекрасно умееше да върши своята работа, но нямаше способността да се държи правилно с хората, които й възлагаха тази работа. Въпрос на природни дадености. Дима пък притежаваше тези дарби. За сметка на това тя схващаше нещата много по-бързо от партньора си и ако по време на разговора с възложителя възникнеше необходимост нещо да се уточни предварително или да се изяснят някои стратегически въпроси, Даря беше незаменима.
Посредникът, който беше ръководител на службата за икономическа безопасност на банка „Руски кредит“, се оказа набит мъж на възраст и с кръгла глава, еднакво широк в раменете и в талията, бодър и сякаш дори весел. Представи се като Юрий Петрович.
Бързо уговориха финансовата страна на сътрудничеството — тарифите бяха стандартни и отдавна известни на всички. Юрий Петрович наистина бе само посредник и отказа да назове възложителя, но Дмитрий и Даря не се съмняваха, че съсипаното от тях предприятие на име „Баунет“ ще бъде купено евтино именно от банката, в която работеше Юрий Петрович. Беше поставен напълно приемлив срок — два месеца. Тоест без паника, всичко можеше да се върши бавно и внимателно.