Капан за мишки

Докато мама описваше катастрофалното положение с гостите, аз успях да видя не само игричките на Айсор и Карма, но и абсолютно позорната проява на Приятел, който скочи на бюрото, изтърколи до края му любимата ми писалка „Дънхил“, събори я на пода и започна в упоение да я гони из стаята, докато писалката се озова доста навътре под дивана. Той дълго се опитва да я извади, но не успя и напусна помещението, разочаровано размахвайки гъвкавата си опашка. Добре че имам камери из целия апартамент, инак щях да търся тази писалка до свършека на света.

— Просто не знам какво да правя, Егорушка — жално завърши мама своята скръбна епопея. — От петнайсет души осем определено не могат да дойдат.

— Но седем души също е много добре — бодро заявих аз. — Седмина гости, вие с татко и аз — ето че ставаме десет. Не е ли празник това?

Уж успях да я успокоя, но след два дни броят на гостите намаля на пет във връзка с грипа, от който внезапно се разболели някакви деца и внуци. На двайсет и девети декември, два дни преди Нова година, от списъка отпадна още един гостенин и тогава пълно отчаяние обзе маминка. Доколкото си спомням нашите празници, никога не се е случвало на масата да има само седем души, включително домакините. За моите родители седем души не е Празник, а делова вечеря.

— Егорушка, защо не се обадиш на Светочка? — плахо помоли тя.

Какво пък, в това имаше резон — Светка Безрядина, мъжът й и двете им деца правят една солидна бройка. Но аз не таях особени надежди, защото Светка и Борис имаха толкова плътно светско разписание, че моята маминка с нейния Кошмарен ужас по никакъв начин не би могла да се вмести в него.

— Ох, Игорьочек, няма да стане — със съжаление каза Светка, когато чу молбата ми. — В новогодишната нощ трябва да бъдем в клуба на Джаник, Боря тържествено му обещал, че ще отидем. Не се сърди.

— Ама естествено, Свет, разбирам те. Просто мама ме помоли да те поканя, ето че го направих.

— Татяна Василевна много ли се притеснява? — съчувствено попита моята милозлива приятелка.

— Ужасно. Напазарувала е за двайсет души, толкова й се искаше да дойдат много хора, а сега всичко ще се провали. И изобщо — нали познаваш майка ми — домашни седенки не са й достатъчни, тя обича големите приеми, за нея петнайсет души са малко, а пък четирима си е направо смешно.

— Извинявай, Игорьок, но честна дума, няма начин да дойдем.

Светка май вече се чувства виновна. Само това липсваше!

— Стига, Светуля — колкото може по-весело казах аз, — не го вземай толкова присърце. Ще измисля нещо.

Като начало звъннах на Иван Аркадевич, състудент на татко от консерваторията. За мен той дълги години беше просто чичо Ваня, басът профундо, на чиито колене аз нахално се катерех и исках той да ми пее „Бълха“ на Мусоргски, която, незнайно защо, обожавах в сополивото си детство. Чичо Ваня послушно ми пееше, а аз притисках буза до мощната му гръд и с възторг усещах вибрацията на въздушния стълб, който тогава си представях като някаква златна тръба, скрита в едрото тяло на чичо Ваня. Иван Аркадевич Люц вече петнайсет години не бе сред близките приятели на татко, които задължително бяха канени на гости по различни тържествени поводи. Не че двамата певци се бяха скарали, просто някак се бяха разминали, макар да изпитваха същите топли чувства един към друг и миналата есен да бяха пели заедно в „Трубадур“: татко — партията на граф Ди Луна, а чичо Ваня — на Ферандо. Тогава, на премиерата, мама ми каза, че чичо Ваня имал връзка с мецосопраното, която в същия спектакъл пееше Азучена, и аз се надявах да извлека от тази ситуация максимална полза.