Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Пелтър изду бузи.

— Не и днес — вече е твърде късно, пък и аз си имам друга работа. Но какво ще кажете за утре по зазоряване? Ще се срещнем в кръчмата „Наметалото“ в Съдърк — мястото, откъдето са тръгнали поклонниците на Чосър. А сега, господа, моля да ме извините, но съм зает.

И така, двамата с Бенджамин станахме да се сбогувахме, при което господарят ми сграбчи ръката на Миранда и пламенно я целуна. В този миг сърцето ми пропусна един удар, тъй като прелестната девойка задържа пръстите му много по-дълго, отколкото изискваше благоприличието. Към мен домакинята ни се отнесе просто любезно, протягайки ми ръка. Аз вдигнах глава, за да й кажа колко ми е било приятно да се запознаем, но нейният поглед вече се беше върнал към Бенджамин.

Когато най-накрая излязохме от къщата на Пелтър, господарят ми доволно потри ръце.

— Напредваме, Роджър! — възкликна той, потупвайки ме по гърба. — Да, знам, че доказателствата са незначителни, но въпреки това съм убеден, че Робърт Сакър има пръст в това злодейство!

На следващия ъгъл той спря и се загледа в двама градски служители, които хванаха някакво скитащо прасе, проснаха го квичащо на земята и му прерязаха гърлото. Когато горещата кръв плисна по калдъръма, аз извърнах поглед.

— А какво ще кажеш за мистрес Миранда? — попитах.

Изведнъж лицето на Бенджамин стана сериозно и той ме сграбчи за рамото.

— Същински ангел, Роджър. Виждал ли си някога такива очи? Ами чертите й? Каква безупречна хармония излъчват!

— Значи си падна по нея, така ли?

— Направо се влюбих! — отвърна той.

Аз извърнах поглед и пъхнах ръце между гънките на плаща си, за да скрия стиснатите си в юмруци длани.

— А ти как я намираш, Роджър?

Аз отстъпих назад и ръката на господаря ми увисна във въздуха.

— Не е лоша — промърморих. — Но ние не трябва ли да се връщаме в Тауър, господарю?

Наивният Бенджамин, който изобщо не подозираше за бурята, бушуваща в сърцето ми, се обърна към къщата на Пелтър.

— Роджър, даваш ли си сметка — прошепна той, — че ако този Сакър действително е замесен и стои зад нападението над помощник-шерифа, в момента може да не сме никак далеч от него?

Хич не ме беше грижа. Въпросът, който ме вълнуваше, беше как да скрия завистта и негодуванието си, така че предложих да тръгваме. Денят беше хубав, затова решихме да минем по Ломбард Стрийт и Ийстчийп, което беше най-прекият път обратно към Тауър. Докато вървяхме натам, господарят ми, който явно изобщо не подозираше за кипящата в мен страст, така и не спря да бърбори. (Спомням си, че години по-късно разказах тази история на Уил Шекспир, докато двамата си седяхме в една кръчма в Банксайд. Той ме попита коя според мен е най-силната човешка емоция. Страстта? Гневът? Алчността? Ревността! — отвърнах му аз. После се облегнах на стената и през сълзи му разказах за Бенджамин и Миранда — тази прекрасна двойка, живяла толкова отдавна. Уил ме изслуша по онзи свой мълчалив и съсредоточен начин, без по мургавото му лице да си проличи какво се върти в главата му. После той кимна и заяви, че щял да запомни думите ми. Сега можете да отидете да гледате пиесата му „Отело“, в която се разказва за онзи мавър на венецианска служба, за злодея Яго и за прекрасната Дездемона. Никога не съм го питал кой е Яго! На последното Рождество пък наех една трупа актьори и ги накарах да ми изиграят пиесата, докато аз тихичко си седях и плачех за прелестната Миранда.)