Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Аз кимнах.

— И какво ще правим сега? — попитах отчаяно.

— Ще отидем да си поговорим с Пелтър.

Двамата с Бенджамин се запътихме към къщата на помощник-шерифа, която се намираше близо до общината. Надявайки се, че собственикът й си е вкъщи, господарят ми потропа по вратата на тясната постройка, която изглеждаше като притисната между сградите от двете й страни. Имотът не беше никак добре поддържан — капаците на прозорците бяха прашни и надупчени, гредите — напукани, а предната врата висеше доста накриво. Бенджамин потропа още веднъж. Най-после отвътре се чу шум от стъпки и в следващия момент на прага застана млада жена.

Каква красавица! Нищо чудно, че след толкова години все още си я спомням съвсем ясно. Но как да ви я опиша?! Тя беше около седемнайсет-осемнайсет годишна, висока и стройна. Красивите й кафяви очи бяха направо огромни, лицето й беше като на ангел, косите й бяха тъмнозлатисти, а кожата й блестеше. Двамата с Бенджамин просто стояхме пред нея като ученици, без да можем да откъснем поглед от високите й скули, идеално оформения нос и сладките й устни. Девойката се взираше хладно в нас, но ако се вгледаше по-внимателно, човек можеше да забележи веселите искрици в очите й.

— Добро утро, господа — гласът й беше невероятно нежен. — Добро утро, господа — повтори хубавицата, а после през очите й премина сянка на уплаха и тя понечи да затвори вратата.

— Извинявай — заекна Бенджамин. — Трябва да се видим с помощник-шерифа Пелтър.

Веселите искрици се завърнаха в красивите очи на девойката.

— Аз съм дъщеря му — рече тя. — Миранда.

— Идваме от Тауър — обясни господарят ми.

Миранда се усмихна и в този миг — макар да беше облечена в проста синя рокля, която дори не й беше по мярка, а якичката й да бе виждала и по-добри дни — цялото й същество така засия, че за малко да ни ослепи. После девойката ни направи знак да я последваме и ни въведе в къщата. През цялото време очите й останаха приковани в Бенджамин, което — за изненада — ме накара да изтръпна от ревност. (Сега да не си помислите, че господарят ми е бил някой красавец. Не, не, Бенджамин беше висок и несръчен, а черната му коса все стърчеше в някаква неочаквана посока, но очите му бяха изпълнени с такава доброта и невинност, че жените го намираха за абсолютно неустоим. Колкото до мен — е, знаете си го стария Шалот! Аз бях негодник до мозъка на костите си и си падах по леките момичета, така че реакцията ми спрямо Миранда напълно ме озадачи. Ех, Миранда! Между друго този ангел все още е жив, представяте ли си? Е, не в материалния свят, но ако прочетете „Бурята“ на Шекспир, ще я откриете при стария Просперо!)

Както и да е, през онзи летен ден преди толкова много години Миранда ни преведе през един прашен коридор и ни покани в някакъв малък кабинет в задната част на къщата. Когато влязохме, мъжът, който седеше зад писалището под прозореца, стана от мястото си. Той беше облечен в униформа на служител на закона, а на врата му висеше верижка, съответстваща на поста му. Четвъртитото му лице и ясните му очи категорично свидетелстваха за силата и почтеността му. Мъжът ни стисна ръцете, а после помоли Миранда да ни настани и да ни поднесе нещо за хапване и пийване. Накрая обърна стола си към нас и седна, бърчейки лице, явно щадейки гърба си.