Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Но в списъка с личния състав няма никакъв Сакър! — възрази Кембъл. — Аз лично отговарям за него!

Бенджамин вдигна рамене.

— Разбойникът вероятно се представя под чуждо име. Помощник-шерифът Пелтър ни го описа като висок мъж с червеникава коса и белег на брадичката.

— Не съм виждал такъв човек нито сред войниците, нито сред слугите — рече Веч.

— Нито пък сред майсторите, които работят по стената — обади се Спърдж.

Прехвърляйки между пръстите си някакво перо, Кембъл се облегна в стола си и с присвити очи се взря в Бенджамин.

— Но ти, мастър Даунби, смяташ, че злодеят е в Тауър, така ли?

— Да, така смятам — отвърна господарят ми. — В момента портите са отворени, така че едва ли му е било трудно да влезе.

— Но стражите никога не биха го пуснали без пропуск! — изтъкна управителят.

— Въпреки това смятам, че той е тук — повтори Бенджамин — и че миналата нощ е нападнал клетия Уърмуд. Мастър Малоу, снощи Уърмуд беше пиян, нали така?

Главният палач кимна.

— Нека за миг си представим — господарят ми седна на мястото си — как Уърмуд се клатушка из потъналия в мрак Тауър, докаран до същото състояние, в което е бил и горкият Хорхаунд. И така, убиецът му го е примамил в някое тъмно ъгълче, ударил го е по главата, а после е завлякъл тялото му до подземието и го е завързал на дибата. Човекът е бил в безсъзнание, пиян, а вероятно и със запушена уста. При това положение — нищо чудно, че никой не го е чул да пищи. Който и да е убил клетия палач, той вероятно добре се е забавлявал — Бенджамин потропа с пръсти по масата. — Трябва да е бил Сакър! — той погледна към полуотворения прозорец, през който нахлуваше слънчева светлина. — Сър Едуард, искам ти и хората ти да разследвате всички в Тауър. Разполагате с описанието на заподозрения. Освен това настоявам да сложиш стражи на всеки вход.

— Не можеш да се разпореждаш тук!

— Напротив, мога — отвърна Бенджамин. — Другият вариант е да препусна до Уиндзор и да се върна със самия крал!

И така, Кембъл побърза да се съгласи.

— Значи казваш, че този Сакър е червенокос и с белег на брадичката, така ли? — попита той.

— Точно така — потвърди господарят ми.

Както обикновено, аз седях на масата и наблюдавах присъстващите. Един Господ знае защо, но споменаването на белега на Сакър ме накара да си спомня за Грийн. Нали се сещате — онзи тип, за когото сър Томас Мор беше написал, че бил един от убийците на невръстните принцове. Агрипа пък ни беше казал, че Грийн имал някакъв ужасен червеникав белег на китката. И така, аз си припомних събитията от онзи ден в Ипсуич, когато бях устроил капан на Попълтън. Когато старият Куиксилвър беше протегнал ръце, за да поеме кесията, той старателно беше прикрил китките си. После пък се беше напил и ми се беше хвалил, че е служил в Тауър, докато двамата принцове са били затворени там. Тези разкрития толкова ме развълнуваха, че аз скочих на крака и радостно плеснах с ръце.