Пред вратите на мрака [bg]

— Или твърде интелигентна, за да можеш да я схванеш — изсумтя Сандрина.

— Въпросът е с каква цел? Едно е да се опиташ да убедиш някакъв незначителен барон, че в земите му се скита на воля демон и че срещу неголяма отплата ще отървеш него и селяните му от досадното чудовище. Съвсем различно е обаче да прекараш години над подобно писание. За да го продадеш накрая? Не, авторът е имал други интереси.

— Добре де, какво от това, което намери вътре, може да ни е от полза? — попита Сандрина. Вече бе заинтригувана.

— Опитът ни с демоните, изглежда, касае само част от техния вид. Има много подробности, които ще пропусна, но ето един пример: когато бъдат призовани, демоните трябва да се укротят, инак полудяват или избягват на някое тъмно място, където се крият и чакат подходяща възможност да нападнат или да избягат. Това е разликата между могъщите и хитрите демони. От време на време се натъкваме на някой от хитрите, който притежава и талант за магьосничество, и такива са най-опасни. С Гуламендис притежаваме умения, с които можем да укротяваме призованите демони. Те се появяват в енергиен кръг, който ограничава способността им да се движат без наше разрешение. Когато призова демон, той трябва да се покори на волята ми, инак го връщам в неговото царство. Едва след като се уверя, че ще изпълнява каквото му наредя, аз му позволявам да напусне кръга.

— За да плаши нещастните селяци, та техният тъп барон да плати със злато за прогонването му? — Амиранта кимна. — А може би за да вкара в леглото ти илюзорна хубавица?

Амиранта затвори за миг очи, после каза:

— Сандрина, излишно е да ти казвам още веднъж колко много съжалявам за това. Направих каквото направих и ти ме наказа неведнъж след това. Стига вече! — Гласът му, макар и без да се повишава, придоби острота. — Далтея е… Когато погребеш трима възлюбени за по-малко от столетие… едва тогава ще разбереш колко привлекателна може да е идеята да потърсиш утеха при едно безсмъртно същество.

— Три? — попита Сандрина. — Не си ми казвал…

— Нито пък ти си питала. — Той я погледна в очите. — Мислех за нас двамата като за непознати, които съдбата е събрала в селце с невероятното име Жълтото муле, и че всеки от нас е търсел само покой и топлина в прегръдките на другия. Аз бях скитащ магьосник, а ти вече твърдо гледаше към бъдещата си кариера на рицар, опитващ се да помогне с каквото може на света. Смятах го за мимолетно увлечение, за нещо, случило се и отминало, и никога не съм си и помислял да те нараня.