Пред вратите на мрака [bg]

Ларомендис бе малко объркан, но усмивката на Томас бе подкупваща и той побърза да отвърне:

— Не, разбира се. Поласкан съм. Той е единственият, който ми казва така, но с радост ще го приема и от теб.

— Та защо си искал да разговаряме насаме?

— Не насаме. Сигурен съм, че ще пожелаеш да се посъветваш и с кралицата. Дойдох тук по молба на Пъг.

На лицето на Томас се изписа загриженост.

— Как е той?

— Доста тежко понася смъртта на Миранда. Не зная как е при хората, но аз долавям в него дълбока печал. Напоследък обаче, струва ми се, започва да се отърсва от мрачното си настроение.

— Радвам се да го чуя — отвърна Томас и нагласи бялата си туника. Днес не носеше доспехи, но дори без шлем и златна броня пак имаше внушителен вид. Ларомендис бе едно от малкото същества в обкръжението на Томас, които бяха по-високи от него, но въпреки това изпитваше страхопочитание пред бойния водач на Елвандар.

— На въпроса тогава — рече той. — Пъг пита ще бъдеш ли така любезен да предадеш следното на лорд-регента на Е'бар: Демонският легион може да се появи съвсем скоро. Съгласен ли е да обсъжда обща отбрана?

Томас се разсмя.

— Защо го иска от мен, а не от теб?

— Защото аз не съм в положение да влияя на лорд-регента, а честно казано, ти си единственото същество, към което той изпитва…

— Страх? — попита Томас с едва забележима усмивка.

— Бих казал уважение, милорд.

Томас наклони леко глава, докато обмисляше следващите си думи.

— Вашият лорд-регент е сложна личност. От една страна, проявява уважение към мен и кралицата, от друга, гледа на нас с подозрение.

— Той е горд и преизпълнен с амбиции — за нашия народ и за себе си — отвърна Ларомендис. — Брат ми и аз сме прекарали повече време тук от всеки друг таредел и най-сетне започваме да разбираме колко дълбоки са връзките на еледелите с този свят, с Родния дом. — Помълча малко, после продължи: — Но дори ние не се съмняваме, че нашият клон на общото ни семейство е…

— Висшестоящ? — вметна Томас и присви очи.

— Щях да кажа по-развит. — Той огледа помещението, издълбано в дънера на величествена Звезда, както сънародниците на Ларомендис наричаха тези дървета. — Господарю Томас, ако питаш за мнението ми, тези, които са останали тук, са избрали пътя на истината. Те са съхранили хармонията с природата и най-важните страни на този свят. Ние, които сме избягали от Войните на хаоса, сме взели с нас само толкова, колкото сме можели да носим, и от нищо повече от една обезверена група сме се превърнали в народ, който завладява звездите. — Погледна Томас в очите и продължи: — Може да сме арогантни, но сме заслужили това право.

— Ларомендис, живях като човек, а обличах върху себе си валхеру, прекарах тук повече от столетие редом с поданиците на моята кралица и ще ти кажа само едно: силата сама по себе си не заслужава нито страх, нито уважение, тя просто е сила. Въпросът е как се използва и с какви цели — това възвеличава или принизява този, който я прилага. Когато облека доспехите си, малко са съществата на този свят, които могат да се мерят с мен, може би Пъг е единственият, който би могъл да ме надвие. — Той се усмихна и отново придоби хлапашки вид. — Сигурно е добре, че той е не само мой съюзник, но и най-близкият ми приятел. — Усмивката му се стопи. — Но в ранните дни на съзряването си аз извърших неща, които не беше редно да правя и от които по-късно се срамувах. Неща зли и несправедливи. Казвам ти го, за да подчертая, че макар еледелите да изглеждат примитивни и изостанали в сравнение с твоите сънародници, това изобщо не е така. Магията на Тъкачите на заклинания не е по-слаба от тази на твоите сънародници, които могат да вдигат могъщи градове, като карат камъните да се размекват и втечняват. Твоите братовчеди, елдарите, които живеят сред нас, владеят подобни умения, но не са се опитвали да променят Елвандар, а вместо това са се пригодили към живота в него. — Затвори очи и се усмихна. — А сега да чуем истинската причина, поради която искаш да говоря с лорд-регента, вместо ти да му отнесеш посланието на Пъг.