Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мара Белчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)». Краткое содержание книги:
И наистина, аз съм й благодарен за това, на моята вечна съдба, че тя не ме тласка и мъчи и ми оставя време за шеги и злоби: тъй че аз днес се изкачих на тая висока планина да ловя риба.
Ловил ли е някога човек риба на висока планина? И ако и да е безумие това, което искам и върша аз тук горе — по-добре това, отколкото да стана там долу тържествен и зелен, и жълт от очакване; разчекнат, пръхтящ гняв от очакване, един свят вихър, който вие от планините, нетърпеливец, който вика долу към долините: „Слушайте или аз ще ви шибам с бич божий!“
Не че ще се разгневя на такъв яд! Те възбуждат в мене само смях! Нетърпеливи трябва да са вече те, тия големи плашила-тъпани, на които се пада дума днес или никога!
Но аз и моята съдба — ние не говорим на „днес“, ние не говорим и на „никога“: за говорене имаме ние доста търпение и време, и повече от време. Че някога той трябва да дойде и не посмее да отмине.
Кой трябва някога да дойде и не посмее да отмине? Нашият велик Хазар, тоест нашето велико далечно Царство на човека, Царството на Заратустра, хилядогодишното.
Колко далеч ще е това „далечно“? — що ме е грижа мен! Но затова не по-малко сигурно е за мен — с два крака стоя аз твърдо на тая основа, на една вечна основа, на твърда скала предвековна, на тази най-твърда планина предвековна, при която идват всички ветрове като при ветрораздел, питащи: Къде! И откъде? И накъде?
Смей се, смей се тук, моя ведра, здрава злоба! Хвърли долу от високата планина твоя блестящ презрителен смях! Хвърли блясъка си като стръв за най-хубавите човеци-риби!
И каквото се пада на мен във всички тия морета, моето предречено за мен във всички неща — това ми улови, това изкарай тук при мен: него очаквам аз, най-зъл от всички рибари.
Навън, навън, моя въдицо! Навътре и по-надолу, стръв на моето щастие! Ръми своята сладка роса, мой мед на сърцето! Впивай се, моя въдицо, в недрата на всяка черна скръб!
Навън, навън, мое око! О, колко много моря около ми, какво човешко бъдеще се съзорява! А над мен — каква розова червена тишина! Какво безоблачно мълчание!
Вик за помощ
На другия ден седеше Заратустра пак на своя камък пред пещерата, докато неговите животни се скитаха вън по света, за да донесат дома нова храна — също и нов мед: че Заратустра беше прахосал и свършил вече стария мед до последна капка. Но като седеше той така, с тояга в ръка, и чертаеше на земята сянката от снагата си замислен, и истина! — не за себе си и своята сянка — уплаши се изведнъж и се сепна: че той видя до своята сянка и друга една сянка. И както бързо се озърна и стана, ето че до него застана прорицателят, същият, когото той веднъж беше гостил и напоил на трапезата си, провъзвестни — кът на великата умора, който учеше: „Всичко е едно, всичко напусто, светът е без смисъл, знанието души.“ Но лицето му оттогава се беше изменило; и когато Заратустра погледна в очите му, сърцето му се стресна отведнъж: тъй много лоши предвещания и пепеливосиви мълнии минаха по това лице.
Прорицателят, който проумя що стана в душата на Заратустра, изтри с ръка лицето си, като че искаше да изтрие и него; същото стори и Заратустра. И като по тоя начин мълчаливо и двамата се съвзеха и подкрепиха, подадоха си ръце в знак, че искат отново да се опознаят.
— Добре дошъл — рече Заратустра, — ти, прорицателю на великата умора, ти ненапусто си бил някога гост на моята трапеза. Яж и пий и днес при мен и прости, че един весел старец ще седи наедно с теб на трапезата!
— Весел старец? — отговори прорицателят, като поклати с глава. Какъвто и да си ти или искаш да си, о, Заратустра, ти най-дълго си стоял тук горе — твоята лодка в скоро време няма вече да стои на суша!
— Нима съм аз на сухо? — попита засмяно Заратустра.
— Вълните около твоята планина — отговори прорицателят, — се възземат и възземат, вълните на великата неволя и скръб: те скоро ще подемат и твоята лодка, и теб ще отнесат.
Заратустра млъкна тогава и се възчуди.
— Не чуваш ли нищо още? — продължи прорицателят. — Не шуми и не бучи ли насам из глъбината? — Заратустра мълчеше пак и се вслуша: и чу той един дълъг, дълъг вик, който бездните си подхвърляха една на друга и предаваха нататък, че никоя не искаше да го задържи — тъй злобно звучеше той.
— Зъл провъзвестител — рече най-сетне Заратустра, — това е вик за помощ и викът на един човек, той навярно иде от някое черно море. Но що ме е грижа за човешка неволя! Последният грях, запазен, за мене, знаеш ли как се зове той?