Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мара Белчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)». Краткое содержание книги:
— „Състрадание!“ — отговори прорицателят от преизпълнено сърце и дигна двете си ръце нагоре. — О, Заратустра, аз ида да те съблазня за последния ти грях!
И едвам бяха произнесени тия думи, ето, екна викът повторно, и по-дълъг, и по-плах от преди, и вече много по-наблизо.
— Чуваш ли? Чуваш ли, о, Заратустра? — извика прорицателят. — За теб е тоя вик, теб зове той: ела, ела, ела, време е, няма време за губене!
Заратустра мълчеше, смутен и покъртен; най-сетне попита той, като някой, що се колебае в себе си:
— А кой е онзи, който ме вика там?
— Ти знаеш това — раздразнен отвърна прорицателят, — защо се криеш? Висшият човек е който те вика!
— Висшият човек? — извика Заратустра, от ужас обзет. — Що иска той? Що иска той? Висшият човек! Що дири той тук? — и по снагата му изби пот.
Но прорицателят не отвърна на страха на Заратустра, а се вслушваше и вслушваше към глъбината. А като остана дълго време там все тъй тихо, извърна поглед назад и видя Заратустра да стои и трепери.
— О, Заратустра — почна той с нажален глас, — ти не стоиш като някой, когото щастието върти: ти ще трябва да танцуваш, за да не паднеш възнак!
Но ако дори би искал да танцуваш пред мен и да отскачаш настрани, никой да не смей да ми каже: „Виж, тук танцува последният весел човек!“
Напусто би дошъл някой на тая висота, който би дирил него: пещери ще намери той и тайни входове, скривалища за скритите, не и шахти на щастие и съкровищници, нито нови златни жили на щастие.
Щастие — намира ли се щастие у такива погребани и пустинници!
Трябва ли да диря аз последното щастие на блажените острови и далеч между забравени хора?
Но всичко е едно, всичко напусто, напразно е всяко дирене, няма вече блажени острови!
Тъй въздъхна прорицателят; но при последната му въздишка върна се на Заратустра предишната яснота и увереност, като някому, който излиза на свят из тъмна пропаст.
— Не! Не! Трижди не! — извика той със силен глас и поглади брадата си. — Това аз знам по-добре! Има още блажени острови! Не говори за това, ти, въздишаща торба за тъги!
Престани да бъбриш за това, ти, дъждовен облак пред пладня! Не съм ли аз вече облян от твоята скръб и мокър като псе?
Ето, отърсвам се и бягам от теб, за да изсъхна пак: не трябва да се чудиш на това? Невежлив ли ти се виждам? Но тука е мое царство. А колкото за твоя висш човек: добре! Аз тутакси ще го подиря в ония гори: оттам дойде неговият вик. Може би го преследва някой лют звяр.
Той е в моето царство: в него не трябва да го сполети зло! И наистина, при мен има много люти зверове. — С тия думи Заратустра се изви да тръгне. Тогаз рече прорицателят:
— О, Заратустра, хитрец си ти!
Знам вече: ти искаш да се отървеш от мен! Теб ти е по-драго да побегнеш из горите и да гониш люти зверове!
Но помага ли туй? Довечера аз пак ще съм при теб: в твоята собствена пещера ще седя аз, търпелив и тежък като пън — и ще те чакам!
— Тъй да бъде! — извика Заратустра, като отмина. — И което е мое в моята пещера, принадлежи и на теб, моя гост!
А намериш ли и мед там, чуй, изближи го, ти, ръмжаща мечка, и си подслади душата! Довечера ние и двама ще бъдем весели — весели и радостни за това, че тоя ден се свърши! И ти сам трябва да играеш по моите песни като мечка.
Ти не вярваш? Ти клатиш глава? Добре! Нека! Стара мечко! Но и аз съм прорицател.
Тъй рече Заратустра.
Разговор с царете
Нямаше още един час откак Заратустра бе на път през своите гори и планини, и ето че видя едно странно шествие. Тъкмо на пътя, по който искаше да се спусне той, идеха двама царе, окичени с корони и пурпурни пояси, и пъстри като фламинго: те подкарваха напреде си едно натоварено магаре. „Що ли дирят тия царе в моето царство?“ — рече Заратустра възчудено в своето сърце и се затули бързо зад един шубрак. Но когато царете се приближиха до него, полугласно, като някой, който говори на себе си, той рече:
— Чудно! Чудно! Где се е чуло и видяло това? Двама царе виждам аз — и само едно магаре!
Тогава двамата царе се спряха, усмихнаха се, погледнаха към онова място нататък, отдето идеше гласът, и се спогледнаха един друг. „Тъй мислят някои и между нас — каза царят отдясно, — но не го изказват.“