Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Пълно с тиловаци, едни от други по-загладени, по-докарани. Няма ли кой да ги разкара? А като са получили за Бог да прости железни, австрийски, полумесеци и разни други само за прогуляни месеци, не ги ли е срам? Като не са се засрамили да ги получат, как поне не се засрамиха да ги носят? Знаят ли как се получаваха същите тия ордени на фронта? В нашия бляскав боен полк, полк от първа дивизия, от сто офицери нито един нямаше австрийски, само трима — турски, само дванадесет — германски.
Но същите тия тиловаци сами показваха срама си. Накичили гърдите си с турски, китайски и японски (изразът не е мой), а къде е поне един български?
Браво на този подполковник!
Крушево. Обядваме в обща голяма столова. Никой не си е турил никакъв орден. Един офицер закачил и трите чуждестранни. Подполковникът яде и го поглежда. Пак яде и пак го поглежда, а оня се надул като паун. Че като си отвари устата този непознат дотогава за нас подполковник, че като му каза: „Аз ли не виждам добре, или въобще не се вижда добре. Какви са тия турски, китайски и японски ордени? Ами къде е българският, да не сте го загубили някъде?“ — „Не, не го е загубил — обади се един — ами сигурно още не го е намерил!“
Едва се помирявахме с това възмутително разбиране на неразбрани тиловаци-дебелаци. Но имаше и скромни нестроеваци и те именно бяха истински строеваци.
На някои тилови длъжности още от началото на войната бяха назначени достойни хора, организатори, пълни със съзнание за работата си българи. Познавах неколцина. Никога нито един орден. Браво! Те също бяха офицери, всички участвували в Балканската война и по обща наредба, за да се запази, част от умствения ни елит, бяха задържани назад. Кой командуваше в София интендантската рота през войната? — Професор Петър Бакалов. Още в пет сутринта той бе вече в обиколка по многобройните си поделения.
Ето такива нестроеви ставаха причина да бъдем по-сдържани в съжденията си за тиловите.
Тилът е не по-малко важен от фронта. В Германия на един в огъня имаше двама в гърба. Отлични двама.
На отговорните близо или далеч от фронта тилови служби трябва да се назначават само най-достойни офицери, само истински строеви. Защото само истински отличният може и себе си да запази, и подчинените си да опази. Десетина дружини, петдесет-шестдесет роти може да се лишат от отличните си ротни и дружинни, но за сметка на това много десетки тилови служби ще си осигурят бляскави началници.
Който от познатите ме срещаше, веднага запитваше кога съм пристигнал. Много любезно. Такава грижа. Такова внимание! Но едва отговорил, следваше вторият въпрос — кога заминавам. Много любезно. Такава грижа. Такова внимание!
Всеки пита вярно ли е, че сме само на пет километра от Битоля. Хайде, някоя ранна сутрин, малко напъване и… свършено.
Вместо да напъвате отдалеч, понапънете малко отблизо. Само да не би Битоля да ви се види съвсем наблизо. Битоля и французите. Колко наши войници бягаха от плен! От разни полкове — по един, в група по двама-трима, те пренебрегваха опасностите, предприемаха тоя тъй труден път и се връщаха отново при другарите си. Браво! Но същият път се взе и от няколко войници на противника, които избягаха и също пристигнаха благополучно. Та искам да кажа, понеже бе съвсем близо — само пет километра, — да не би някой да си спомни, че не е виждал Битоля, и някоя ранна сутрин дори без напъване и… свършено!
Тоя отпуск ми се вадя много тъжен. Такъв бе животът в София, че просто съжалявах, загдето бях дошъл, имах истинско желание да се върна преди срока, но бях служебно обвързан. Трябваше да заведа войниците.
Но не само общото впечатление тогава — тиловаци, цивилни, никога и неслужили дори, а здравеняци! Ами като си помисля сега, че грамадното мнозинство от тях след войната заемаше, мнозина продължават да заемат, най-видните постове във всички министерства, всички дирекции, всички поделения в провинцията, че ставаха депутати, министри, пълномощни министри, делегати — просто да си вземеш шапката и дето ти видят очите! Като че качеството неслужил, нестроевак, тиловак бе паролата, която отваряше вратите, изкачваше на най-горните стъпала на държавната и на обществената стълба. Най-печалното е, че такива хора не само продължават да бъдат търпяни, но и продължават да бъдат назначавани. Докога? Докато измрат? — Дотогава и другите ще измрат!
Време е не само единични, време е всички да си вдигнем главите и без стеснение да почнем наред. Лично за себе си отдавна реших въпроса. След проверка скъсах всяка връзка с тези от познатите, които не бяха там, гдето трябваше да бъдат. Не само с тях — и със семействата им. Шапката ми не им се сваля. Ръката ми не им се подава. Неудобно, но… Бъди какъвто щеш, бъди напълно. Колкото и краен, тоя нитшеански принцип трябва да се приложи.