Знакът на Атина
- Автор: Риордан Рик
- Серия: The Heroes of Olympus #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-0866-7
- Переводчик: Александър Драганов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Знакът на Атина». Краткое содержание книги:
Внезапно стените блеснаха, а въздухът се затопли. Анабет се запита дали не халюцинира. Готвеше се да побегне към изхода, когато вратата се затръшна. Хоросанът пред нея се напука. Мехурчетата по повърхността му се напукаха и от тях излязоха хиляда малки черни паячета.
Анабет не можеше да помръдне. Сърцето й сякаш бе спряло. Паяците покриха стените, покатериха се един върху друг и се пръснаха по пода като плътна пелена. Бавно я обкръжиха.
Това бе невъзможно. Това не можеше да е истина. Ужасът я потопи в спомените й.
Отново бе на седем години, сама в спалнята на дома им в Ричмънд, Вирджиния. Паяците идваха нощем. Излизаха на вълни от шкафа й, чакаха я в сенките. Тя викаше баща си, но той бе винаги на работа. Той отсъстваше винаги, когато тя имаше нужда от него.
Вместо това идваше мащехата й.
— Нямам нищо против да играя ролята на лошото ченге — бе казала тя на баща й веднъж, когато си мислеше, че Анабет не я чува. — Всичко е във въображението ти — караше й се тя за паяците. — Плашиш братчетата си.
— Те не са ми братчета — възразяваше Анабет, което още повече ожесточаваше мащехата й. Очите й бяха почти толкова страшни, колкото и паяците.
— Лягай да спиш — настояваше тя. — И недей да пищиш повече.
В мига, в който мащехата й напуснеше стаята, паяците се връщаха. Анабет се опитваше да се скрие под завивките, но бе безполезно. Накрая заспиваше от изтощение. Когато се събудеше на сутринта, разбираше, че цялата е нахапана. Откриваше паяжини по очите, по устата, по ноздрите си.
Ухапванията избледняваха още преди тя да се преоблече, така че не можеше да покаже на мащехата си нищо освен паяжини. Мащехата й смяташе, че това е някакъв хитър номер.
— Стига с тези паяци — казваше твърдо тя. — Вече си голямо момиче.
На следващата нощ паяците дойдоха отново. Мащехата й продължаваше да играе ролята на лошото ченге. Не разрешаваше на Анабет да безпокои баща си за глупости.
— Не — казваше тя, — той няма да се върне отново.
На третата нощ Анабет избяга от къщи.
По-късно в лагера на нечистокръвните бе научила, че всички деца на Атина се боят от паяци. Преди много години Атина бе дала на смъртната тъкачка Арахна болезнен урок. Проклела я бе заради гордостта й, превръщайки я в първия паяк.
Оттогава насам паяците мразеха децата на Атина.
Знанието обаче не помагаше срещу страха й. Веднъж едва не бе убила Конър Стол, задето бе сложил тарантула в леглото й. След години се бе паникьосала в един воден парк в Денвър, когато с Пърси бяха нападнати от механични паяци. А през последните няколко седмици Анабет всяка нощ бе сънувала паяци — как пълзят по нея, как я задушават, как я оплитат в паяжините си.
Сега — в казармите на Форт Съмтър — бе обкръжена. Кошмарите й се бяха превърнали в реалност. Един сънлив глас пророни в главата й: „Скоро, миличка. Скоро ще срещнеш тъкачката“.
— Гея? — промърмори Анабет и макар да се страхуваше от отговора, попита: — Коя е тъкачката?
Паяците се развълнуваха, покатериха се по стените, завъртяха се около краката на Анабет подобно на черен водовъртеж. Единствено надеждата, че това е илюзия, задържаше Анабет в съзнание.
„Надявам се да оцелееш, дете — каза гласът на жената. — Предпочитам твоята кръв да ме събуди. Но, от друга страна, трябва да позволим на тъкачката да отмъсти…“
Гласът на Гея затихна. На далечната стена, в центъра на морето от паяци, блесна червен символ — фигура на сова, подобна на онази, която бе нарисувана върху сребърната драхма. Совата сякаш гледаше Анабет. Тогава, точно както ставаше в кошмарите й, Знакът на Атина грейна и изпепели паяците, докато в стаята не останаха само гнусните им пепелища.
„Хайде — прошепна друг глас. Майката на Анабет. — Отмъсти за мен. Последвай Знака.“
Червеният символ на совата избледня. Вратата на гарнизона бе отворена. Анабет стоеше смаяна в средата на стаята, без да е сигурна дали е видяла нещо реално, или просто е имала видение.
Експлозия разтърси сградата. Анабет си спомни, че приятелите й са в опасност. Твърде дълго бе останала тук.
Насили се да помръдне. Пристъпи навън все още трепереща. Въздухът на океана сякаш освежи ума й. Погледна към двора, отвъд паникьосаните туристи и сражаващите се герои — към края на укрепленията, където имаше огромно оръдие, което гледаше към морето.
Може би си въобразяваше, но то сякаш грееше в червено. Тя се спусна към него. Един орел я нападна, но тя се наведе, без да спира да тича. Нищо не можеше да я уплаши така, както паяците.