Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
Зад тях галерата се наклони силно, цяла гора от ръце се протегна към кея и от изместването на тежестта фалшбордът са скри под водата. Галерата се преобърна и изчезна под висока вълна.
„Благодаря ти, Шанд! — мислено възкликна Талия, извила глава да се вгледа в техния дебел капитан. — Може да се разчита на тебе, че ще намериш най-добрия.“
— Причакваха ви — поклати глава Пендер. — Ако знаех, и за двойно повече пари нямаше да се съглася.
— Е, сега трябва да спазиш уговорката — напомни Мендарк. — Но аз те разбирам напълно. Откарай ни в Зайл и ще ти платя двойно. — Явно бе оценил на какъв моряк са попаднали. Въздъхна с рядко за нето съчувствие: — Горкият Беренет… Лошо се обърнаха нещата за него.
Лилис седна и изтръска мидите от себе си. И Талия се размърда върху сгънатото платно.
— Къде е Беренет?
— Пендер го хвърли зад борда — безстрастно й обясни Осейон.
— Значи се отървахме — носово отбеляза жената. — Мога да се закълна, че късно снощи го видях да си шушне с един от хората на Тилан.
— Защото аз го пратих! — Мендарк насила овладя гнева си. — По едно време си мислех дори, че може да ме наследи като Магистър. Имаше такива заложби…
— Как ли не ги забелязах… — смънка Талия.
— Я млъкни! Той ми каза, че Хения ни е предала. Вярвам му. Заради тебе превърнах приятел във враг.
— Той се криеше горе над стълбата — вметна Лилис.
— Значи си е намерил подходяща компания — подхвана Талия. — И отгоре на всичко, Мендарк, той знае къде са зарити някои от съкровищата ти.
— Стига! — нададе вопъл Мендарк. Извади малко настъргана върбова кора от торбата си с лекове и я сипа в шепата на Талия. — Сдъвчи това, може пък да ти мине и свадливостта.
Тя прие безмълвно лекарството. Носът й се бе подул така, че не можеше да диша през него. Затвори очи и се опита да поспи в клатушкащата се лодка, но бе невъзможно. Нямаше как да не се замисли над думите на Мендарк. Нима все пак се оказваше, че Хения ги е предала? Отново прехвърли в ума си каквото знаеше. Да, изглеждаше по-вероятно да е Хения, отколкото Беренет. Толкова ли я вбесяваше държанието и външността му, че отсъди несправедливо за него? И какви ли щяха да са последствията?
Лилис се промъкна по-напред, а Пендер заговори:
— Не сме се отървали. С този вятър могат да ни догонят още преди Двата носа. Дръпни се оттам! — сгълча той момичето, което се бе излегнало на носа до дървената фигура.
— „Тан-цу-ва-ща-та гъс-ка“ — прочете Лилис сричка по сричка и се усмихна доволно.
Пропадаха и се люшкаха между стръмни грозни вълни — на изток, на юг и пак на изток, устремени към Двата носа и съмнителната безопасност на Туркадско море. Накрая се насочиха право на изток, лодката подскачаше по водните гребени. Под сивкавото небе вятърът беснееше. Понякога вълните заплашваха да се стоварят отстрани и да ги потопят. Но Пендер някак предусещаше момента и преминаваха, макар че пръските мокреха лицата им. Вятърът им свиреше във въжетата. По всяка повърхност започна да лепне суграшица, заледяваше полека коси и бради.
— Влиза вода! — провикна се Черт и започна да изгребва чевръсто с кофа.
— Колко зле сме? — попита гръмко Пендер.
— Де да знам, и от вълните се пълни.
— Тогава гледай и ми кажи.
За минута-две ги заслепи виелица, после отмина. Наоколо като че притъмняваше. Изведнъж някъде отпред замига светлина, разположена нависоко.
— Това пък какво е?! — възкликна Мендарк.
— Фарът на Северния нос — кресна Пендер, за да надвика бурята. Пращат съобщение!
— И какво е то?
— Не мога да го разчета. Колкото знаеш ти, толкова и аз.
— Досещам се… — навъсено промърмори Мендарк.
— Ако сме късметлии, корабите на Игър не са излезнали в залива при такова време. Ей, ти! — обърна се на висок глас Пендер към Осейон.
— Казвам се Осейон. Какво да направя?
— Осейон, значи… Гледай назад.
Високият чернокож мъж се изправи, хвана се за въже със здравата ръка и се взря в тъмното море.
— Засега няма нищо.
— А бе, с тия гадини… Ти внимавай.
Минутите отминаваха. С навлизането в залива посоката на вълните се променяше, плаваха точно срещу тях.
— Ето ги и Двата носа — посочи Мендарк, щом се издигнаха на поредния гребен.
Вълните се носеха от изток и макар да бяха по-високи, се разреждаха и в пролуките между тях водата беше почти спокойна.
— Зад нас мига светлина — оповести с вик Осейон, когато замряха за малко върху огромна вълна. — Угасна.
— Вижда ли се вече кораб?
— Не.
— Е, значи и те не ни виждат, надявам се. — Пендер вдигна глава към мержелеещото се платно, прецени цвета на водата. — Но няма още дълго да е тъй.