Галерия на мъртвите [bg]

Гневът на агент Фишър загуби значителна част от силата си, когато паметта й я върна назад преди няколко минути.

— Ако му беше казала някой друг прякор — продължи агент Уилямс, — например, Кървавият танцьор, Канибала с черния дроб, няма значение, реакцията му пак щеше да бъде същата, защото щеше да мисли, че така наричаме убиеца. Защо иначе би използвала прякор?

— Ами ако го бях нарекла Джон или Франк — оспори думите му тя, — заради разговора?

— Тогава играта му нямаше го възнагради и той вероятно пак щеше да реагира с повдигане на раменете, сякаш казва: „Както желаеш. Наричай ме както ти харесва.” Той нямаше какво да губи.

Агент Фишър се замисли.

— Той най-после се отказа от играта на мълчание, когато ти заплаши да излезеш от стаята — продължи агент Уилямс. — Но всъщност не ти каза нищо. Подхвърли ти въпрос за броя на жертвите. Ти му го върна и не отговори. И какво направи той, за да контрира мълчанието ти? Използва елементарен похват на „студено четене”, Ерика. Даде ти вероятни отговори на собствения ти въпрос — „три, четири”, докато в същото време зорко следеше реакциите ти. Може и да не си го осъзнала, но ти застана абсолютно неподвижно, тъй като той стигна до четири. Едва тогава ти изпусна затаения си дъх и се облегна назад на стола. Той разчете движението ти, спря да брои и се усмихна. Ти веднага отвърна с двоен въпрос, който само потвърди броя, на който той беше спрял — „Защо? Има ли още?”. След това той всъщност не каза, че има повече от четири жертви, както си мислеше ти. Даде ти много общ отговор — „може би”. Отговор, който първо, не го уличава в нищо и второ, отговор, който ще те подведе да си помислиш, че ти е дал желания отговор. Откъде е знаел, че ще се хванеш на въдицата? Защото това е една от основите, върху които се гради студеното четене. Чиста психология. Когато хората силно желаят нещо и искат да вярват, трябва само да им дадеш двусмислен отговор и мозъкът им ще свърши останалото. Ще направи така, че двусмисленият отговор да прозвучи точно както те искат да звучи, защото това желаят да чуят. Ето защо, когато той отговори „може би”, мозъкът ти го е изтълкувал като „да, има”. Откъде знам ли? Защото моят мозък направи абсолютно същото.

Съдейки по погледа на агент Фишър, агент Уилямс разбра, че паметта й прелиства разпита колкото може по-бързо.

— Той използва абсолютно същия трик, когато те попита за периода от време — добави агент Уилямс. — Каза ти вероятности, докато наблюдаваше реакцията ти — „три седмици? Може би четири?”. Проблемът му беше, че не можеше да продължи. Нямаше представа колко далеч трябва да отиде, преди ти да разбереш, че те будалка. Беше твърде рисковано, затова той ти подхвърли още един общ отговор — „Нещата се случват много по-отдавна”. — Лари повдигна рамене. — Неща? Какви неща? Убийства? Корупция? Омраза? Тесногръдие? Глобалното затопляне? Замърсяването на въздуха? Озоновата дупка? Проблемът с гърба ми? Всичките тези неща се случват много по-отдавна от четири седмици. Твоят мозък обаче изтълкува отговора му по начина, по който ти искаше да прозвучи, и му каза периода от време. Той не ти го е казал.