![Драконите на изчезналата луна [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/2/drakonite-na-izcheznalata-luna-bg-download.jpg)
Драконите на изчезналата луна [bg]
- Автор: Уэйс Маргарет, Хикмэн Трэйси
- Серия: Войната на душите #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9547612212
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконите на изчезналата луна [bg]». Краткое содержание книги:
— Стига да повярваш, че Хума сам е избрал пътя си — каза тихо Одила. — И че Паладин го е надарил със силата да го стори. — Тя замълча и добави, вече в пълно отчаяние: — Не можем да сторим нищо срещу този бог, Джерард. Виждала съм ума му! Видях чудовищната мощ, която обладава. Как е възможно да спрем подобно могъщество?
Тя прикри лицето си с ръце.
— Допуснах толкова ужасни грешки. Накарах те да се изложиш на опасност. Зная истинската причина, която те е накарала да останеш в Солантас, така че не се опитвай да ме лъжеш. Можеше да си тръгнеш още преди дни. И трябва да го сториш. Тук си, защото се тревожиш за мен.
— Вече е без значение, понеже сега и двамата си тръгваме — произнесе твърдо Джерард. — Утре Мина и Галдар ще бъдат заети с цялата подготовка по заминаването и никой няма да забележи отсъствието ни.
— Искам да се махна от тук — каза сериозно Одила. Тя скочи на крака. — Да тръгнем още сега. Не искам да прекарам и минута повече в това ужасно място. Всички отдавна са заспали. Никому няма да липсвам. Ще се върнем в квартирата ти…
— Ще се наложи да излезем от храма поотделно, защото ме следят. Първо ти. Аз ще наблюдавам.
Одила импулсивно протегна ръка и здраво стисна неговата.
— Оценявам всичко, което стори за мен, Джерард. Ти си истински и верен приятел.
— Побързай — каза той. — Аз ще пазя.
Тя стисна ръката му за последно и се насочи към вратите на храма, които дори в този късен час си оставаха отключени. Богомолците на Единия бог бяха добре дошли по всяко време на денонощието. Одила нетърпеливо блъсна крилата на вратите и те се отвориха на добре смазаните си панти, без да издадат какъвто и да е звук. Джерард също се канеше да я последва, когато долови съвсем лек звук откъм олтара. Той бързо погледна натам, ала не успя да забележи нищо. Пламъчетата на свещите продължаваха да горят стабилно и непотрепващо. Никой не бе влизал. И все пак беше сигурен, че е чул нещо. Все още гледаше към олтара, когато до слуха му достигна сподавеният вик на Одила.
Джерард се извърна мълниеносно с ръка върху дръжката на меча. Очакваше, че Одила се е натъкнала на някой от стражите. Вместо това видя, че жената войн стои съвсем сама на прага на вратите.
— Какво има? — Не смееше да отиде до нея. Човекът, който го следеше, вероятно все още бе отвън. — Просто излез през проклетата врата.
Одила се обърна и се взря в него. Лицето й грееше толкова ярко в тъмнината, че без да иска, му напомни за призрачните лица на мъртвите.
Тя проговори с остър шепот, който прозвуча съвсем ясно в тишината:
— Не мога да изляза!
Джерард изруга изпод нос. Без да изпуска от ръка дръжката на меча си, той се промъкна покрай стената с надеждата да остане незабелязан. Когато достигна вратата, й хвърли строг поглед.
— Какво имаш предвид? Защо не искаш да излезеш? — попита раздразнено. — Рискувах главата си, за да дойда до тук и проклет да съм, ако си тръгна без теб. Дори и да се наложи да те нося…
— Не казах, че не искам да изляза! — произнесе задъхано тя. — А че не мога!
Направи крачка към вратата с протегнати напред ръце. Сетне още една и още една. Колкото повече се приближаваше до прага, толкова по-затруднени ставаха движенията й, сякаш бе нагазила в река и се опитваше да крачи срещу течението. Най-сетне се принуди да спре и поклати глава.
— Аз… не мога! — извика задавено.
Джерард я гледаше неразбиращо. Очевидно полагаше усилия да излезе, поне това оставаше извън всякакво съмнение. Просто нещо й пречеше да го стори.
Очите му се преместиха върху медальона на шията й. Той го посочи.
— Медальонът! Свали го!
Одила вдигна ръка към украшението и почти веднага отдръпна пръстите си с изкривено от болка лице.
Джерард сграбчи медальона с намерението да го откъсне от шията й.
Внезапна мълния го отхвърли обратно назад. Ръката му гореше и пулсираше от непоносима болка. Двамата се взираха безпомощно един в друг.
— Не разбирам… — започна тя.
— И все пак — обади се нечий глас — отговорът е самата простота.
Рицарят бързо посегна към меча си и се обърна към вратата, където стоеше Мина.
— Искам да си тръгна — каза Одила, като с огромно усилие на волята успяваше да поддържа твърдостта в гласа си. — Трябва да ме пуснеш. Не можеш да ме държиш против волята ми.