Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]
- Автор: Труайя Анри
- Серия: Ейглетиерови #3
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Христо Г. Данов
- Переводчик: Никола Шивачев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]». Краткое содержание книги:
— Не се ли вижда, че всичко сме свършили?
Франсоаз разведе Жилбер из помещенията. Той се възхити на всичко с голяма любезност. После, върнал се в кухнята, погледна към Жан-Марк въпросително.
— Да, трябва да тръгваме — каза Жан-Марк.
Франсоаз се опита да ги задържи. Но те много бързаха за някакъв сензационен филм от 1925 година в един киноклуб.
След малко Даниел и Дани се разтревожиха, че са закъснели, трябвало да се приберат вкъщи, защото родителите на Дани щели да вечерят навън и нямало кой да гледа Кристин. Лоран, какъвто си беше благороден и тромав, накрая склони да прекара вечерта вкъщи със сестра си и зет си: ще гледат телевизия или, ако програмата е скучна, ще играят на карти.
Изведнъж Франсоаз се намери сама с Никола̀ сред тишината и безредието. Тя изми чашите, нареди ги в бюфета. „Логично — мислеше си тя, — би трябвало да се боядисат кухнята и банята“. Но тези две помещения можеха да се боядисат само с блажна боя и разходът би надминал сумата, която тя си бе определила. Само за стаята, кабинета и всекидневната тя трябваше да похарчи шестстотин франка за материали.
— В кухнята е достатъчно може би само да се измият стените — каза тя.
— Луда ли си? — извика Никола̀. — Ще останат петна навред. Много си е добре така твоята кухня: има старинен вид! А освен това, като я огледаш, поне си даваш сметка от контраста за работата, която е извършена в останалата част на апартамента!
— По-добре кажи, че много те мързи!
— Има и нещо такова! — призна той тържествено.
За вечеря Франсоаз приготви яйца с шунка и картофена салата. Седнаха един срещу друг в кухнята сред сандъци, купища чинии и парчета вестници. Никола̀ яде с апетит и изхруска един ментов бонбон за десерт. После запали цигара. Пушеше, като се клатушкаше по навик назад-напред, без да държи сметка за скърцането на стола. Тази чисто мъжка мания често вбесяваше Франсоаз, като гледаше да правят така и братята й. Какво удоволствие изпитваха момчетата, като се клатушкаха по този начин? Не беше ли спомен от далечното минало, когато са се люлеели на кончета?
— Столът, Никола̀! — каза тя с упрек.
— Какво столът? Ако се счупи, ще го поправя!
— Като другия!
— О, добре де!
Франсоаз разтреби масата и се върна във всекидневната. Носачите бяха разхвърлили мебелите навред. Трябваше поне малко да ги подреди, за да види кое къде трябва да бъде. Тя се прегърби и се опита да плъзне един скрин по неравния под.
— Чакай! — каза Никола̀. — Не можеш сама.
Двамата хванаха скрина и го пренесоха в стаята. Франсоаз гледаше това небръснато лице пред себе си и й се искаше да се засмее. Боя по косите. Закърпена риза. Измачкан панталон, колан със златиста катарама.
— Да знаеш само какъв вид имаш! — поде тя.
— Ами ти? Не си ли се погледнала?
Тя хвърли поглед във величественото огледало с тежка позлатена рамка, окачено над камината, и едва се позна: разчорлена, с лъскав нос, със старата кестенява жилетка на Александър, която се развяваше около нея и стигаше чак до коленете й.
— Наистина! Отвратителна съм!
— Не толкова де! Не толкова! — каза Никола̀.
И той се зае отново да пренася с два пъти по-голяма енергия. След час всичко бе на място. Франсоаз вдигна постланите по пода вестници и декорът блесна в окончателния си вид, просторен и гол. Събрани в единственото помещение на улица „Бак“, същите тия мебели бяха достатъчни да създадат там интимна атмосфера; тук те плуваха, чужди, немощни и смешни. Голямата руска картина със синьото небе и златното жито беше съвсем очевидно много малка за площта, която трябваше да украсява — стената между бялата врата и сребърния бойлер; бюрото в стил Луи XVI от леля Маду чезнеше със своите фини инкрустации и нежни бронзови украси сред пустинята в ясножълт цвят; свещникът с усукан крак и опушен пергаментов абажур, негърската глава от желязно дърво, широкият диван легло, покрит със зелено шотландско одеяло — всичко, което в другия апартамент минаваше незабелязано, тук дразнеше вкуса. Изведнъж на Франсоаз й се стори, че тази мебелировка, с която в края на краищата бе свикнала и към която дори се бе привързала, беше дърво без стойност.
— Наистина ли ти харесва тук? — попита тя, като се обърна към Никола̀.
— Дали ми харесва? Сензационно!
— Не се ли плашиш, че е доста голям?
— Щастие е, че е голям! Иначе защо трябваше да се преместваме?
Той тръгна от стая в стая, а тя крачеше след него, размахала ръце.