Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

— Бъди спокойна: в нищо няма да ви преча.

Тя наведе глава и погледът й сякаш се смекчи от спускане на някакво було. Нямаше ли да заплаче? Не, тя потискаше вълнението си. Изведнъж Филип помисли, че сега му е необходимо да стане, да излезе на силната дневна светлина, да срещне други хора. Това, което в дъното на този слабо осветен ресторант можеше все пак да мине за абсурден сън, на улицата щеше да стане жестока реалност.

— В петък? — попита той с дрезгав глас.

— Да.

— Значи… значи след четири дни?

— Да.

Келнерът върна рестото в чинийка.

Прекрачил прага, Филип премигна пред студеното слънце. Карол го хвана под ръка и удължи крачката си, за да върви в такт с него. Беше дружелюбна и меланхолична. Той обаче не знаеше какво повече да каже. Мълчанието сякаш изпразваше главата и вените му. Дори не чувствуваше, че му е зле. Като стигнаха до ъгъла на улица „Жак-Кало“, той попита:

— Какво ще правиш сега?

— Прибирам се вкъщи, за да си почина малко. Искам да изглеждам добре пред децата.

— Децата?

— Нали знаеш, че ще дойдат за вечеря!

Съвсем беше забравил. Обзе го гняв. Всичко се съюзяваше против неговото спокойствие. Не беше по силите му да посрещне семейството си в един такъв ден.

— Ще съобщя да не идват — каза той.

— О, не! — извика тя. — Моля те, не прави това!

— Защо?

— Защото за тях една такава вечер е празник. Нямаме право да ги разочароваме!

— Имаш намерение да им съобщим на трапезата за нашия предстоящ развод? — попита той със злоба.

Тя го погледна нежно като болногледачка:

— Не, Филип! Това ти ще им съобщиш лично по-късно, когато намериш за добре.

— А тази вечер? Комедия ли ще разиграваме?

— Не наричай това комедия, Филип. Щеш не щеш, между нас и твоите деца съществуват чувства на привързаност, които имат значение…

— Е, добре! Ще трябва да ги скъсаме! И то по-скоро!

— Трябва ли да считам, че след нашия развод няма повече да те виждам, няма да виждам и децата? — попита тя с малко разтреперан глас.

Този въпрос го порази. Карол се бе спряла и трагично вдигнала към него умоляващо лице. Той не беше я разбрал добре. Беше може би попаднала под властта на друг. Но в душата си таеше искрена привързаност към тия, които щеше да напусне. Внезапно тя се бе превърнала в жертва! Тръгнаха отново един до друг бавно, замислено. До вкъщи не размениха повече нито дума.