![Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/1/2/vlneniya-krayat-na-ejgletierovi-bg-download.jpg)
Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]
- Автор: Труайя Анри
- Серия: Ейглетиерови #3
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Христо Г. Данов
- Переводчик: Никола Шивачев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]». Краткое содержание книги:
— А кога се връща Александър? — попита тя.
— След осем дни, предполагам! — каза Франсоаз.
Карол скръсти ръце до чинията си.
— Ще ни разкаже вълнуващи неща! Още повече че знае езика. Ще може да има преки контакти… От голямо значение са преките контакти! Предварително се радвам!…
„За какво се радва? — помисли Филип. — Че ще види отново Александър? Но след осем дни, когато той се върне, тя не ще бъде вече тука! Знае това!…“ Тази мисъл го удари в главата. Имаше желание да извика: „Тя ви лъже! Тя ще ме напусне! Тя заминава в петък за Мюнхен! Ние се развеждаме!“ Но стисна с две ръце края на масата, сякаш се вкопчи за някаква ограда. До него достигна гласът на Франсоаз, далечен и глух:
— Да, там още има някакви далечни роднини… Братовчеди, мисля… Проектът е много интересен… Френско издание на съветско списание… Никаква политика, изключително литературно…
— В края на краищата ще бъде пак пропаганда — каза Даниел.
— Уверявам те, че няма да бъде!
— Много си наивна, драга моя!
— Всъщност ти познаваш Александър! Ако имаше и най-малък риск за… Но щом ти казвам…
Спорът се водеше между брата и сестрата. Карол с усмивка угаси страстите.
— А този апартамент? — попита тя. — Бих желала все пак да го видя!…
„Тя продължава!… — помисли Филип. — Защо? От любов към играта, от жестокост, от липса на съвест?“ С поглед той я помоли да млъкне.
Най-сетне станаха от масата. Филип чувствуваше едно усмихнато изражение, окачено като картонена маска на лицето му. Всички трябваше да забележат усилието, което полагаше, за да изглежда любезен. Но не, младите по навик бяха заети само със себе си. Четири крана, едновременно отворени, бълваха блудкавата си вода.
— Какво ти е, татко? Не си ли добре?
Франсоаз го питаше.
— Не, не! — каза той. — Малко уморен може би…
— Исках да ти покажа какво отговори собственикът на писмото ми, което бях му написала по повод на тази замяна на апартамента.
— У тебе ли е?
— Не помислих да го взема! Колко глупаво!
— Е, добре, донеси ми го в неделя към три часа вкъщи.
— Няма ли да ходите в Бромей за уикенда?
— Не, тази седмица няма да ходим — каза Карол.
Филип я погледна смутен и не каза нищо. Разговорът продължи без него. След един час празни приказки децата най-сетне решиха да си тръгнат.
Видя се пак насаме с Карол в средата на един много широк салон сред много дълбока тишина. Тогава забеляза, че целия ден, от обяда в „Порфир“ и тази минута, за него е било бавно подготвяне за самотата. Карол тук беше жива пред погледа и ръцете му, а като че ли не съществуваше вече.
— Те наистина са очарователни — каза тя. — Толкова непринудени, толкова весели! Признай, че щеше да бъде жалко, ако беше им казал да не идват!
— За тебе може би. Аз считам, че тази вечеря беше непоносима. Не мога да се преструвам, Карол. Когато ми е зле, имам нужда да бъда сам.
Тя застана пред него с малко повдигната глава и постави ръцете си върху раменете му.
— Съвсем сам ли?
— Да, Карол.
— Значи ли, че трябва да те оставя?
— Не исках да кажа това — измънка той.
Тя го гледаше втренчено в лицето със закачлива и нежна настойчивост. Несъзнателно те се приближиха един до друг. Устните на Карол се разтвориха. Сцената от предишната вечер се повтаряше в най-малки подробности. Защо искаше да му се отдаде, щом твърдеше, че обича друг? За компенсация? От милосърдие? Подарък за раздялата? Тя се бе притиснала сега към него, топла, похотлива, изкусна. Устните им се докоснаха. На Филип му се стори, че една веничка се пука в мозъка му. С голямо усилие той отблъсна Карол.
— Не — каза той. — Не това. Сега вече не!…
Тя се усмихна състрадателно и отпусна ръцете си.
— Много жалко, Филип! Колко не си прав!…
Миг след това тя изчезна в стаята си.
С подкосени крака, той се свлече в един фотьойл. Тази победа над самия себе си го бе изтощила. Да се откаже от това, което бе казал, да почука на вратата, да моли Карол да му отвори! Трябваше да се поддаде на съблазънта. Но малко по малко се укротяваше. И колкото плътта му се успокояваше, толкова разумът му надделяваше. Надживял момента, той започна да си представя последиците. Бъдеще без Карол! Една пропаст, една безсмислица, едно бавно задушаване!