Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

— Да — каза Валери, — имаме шанс; службата за времето е с нас!

И като извърна очи от Никола̀, тя извика:

— О, Нанси, дарлинг! Много мило, че дойде!…

Беше облечена в сиво-зелена рокля, много строга, с обърната яка и на колана с букет от бели и черни цветя. Този полутраурен тоалет, доста странен за случая, показваше постоянното й желание да смайва хората. Франсоаз се приближи до Жан-Марк. Той я притисна в обятията си, отвлече я встрани и попита:

— Александър не е ли с тебе?

— Не — каза тя с огорчение.

— Върна ли се от пътуването?

— Не още.

— Мислех, че го очакваше за миналия понеделник!

— Писа ми, че навярно ще бъде задържан още известно време…

— Кога се връща?

— След четири-пет дни навярно…

Тя искаше той да спре разпитването. Още малко доведена до крайност, щеше да му признае, че все още няма известие от Александър, че напразно го очаква и че умира от тревога. Повече от три седмици, откакто бе заминал! Тя дори нямаше адреса му в Москва. Ако и утре не получи писмо от него, ще отиде в издателство „Шевалие-Виняр“, за да се осведоми. Там трябваше да знаят къде е, какво прави, кога мисли да се завърне в Париж… Спомни си за сватбата на Даниел през миналата година. Александър беше отказал да присъствува и изведнъж, когато никой не го очакваше, се бе появил в салона. Няма ли да го види днес да изскочи внезапно в края на алеята? Една абсурдна надежда я накара да обърне глава: господин Дьо Шарнерай, придружен от гости, се приближаваше към своя бъдещ зет. Жан-Марк направи три крачки към тях. Франсоаз остана назад. Тя започна да наблюдава как брат й води разговор с господа на възраст и с тежест. След като се бе лутал насам-натам, щеше най-сетне да стъпи на твърда земя: семейство, положение, подкрепа от всички страни… За какво повече можеше да мечтае? Трябваше да бъде много силен, за да търси щастието по обикновените пътища. Мнозина от тези, които презират материалното благосъстояние, издигат идеала за бедността само за да оправдаят мързела и неспособността си! А самата тя, която си бе въобразявала, че скъсва със средата си и навиците си, беше ли наистина доволна, че е обърнала гръб на всичко това? Снощи беше говорила по телефона с Маду за годежа на Жан-Марк. И двете бяха на едно мнение за изгодите от този разумен завършек. Тогава защо днес се натъжи толкова много при мисълта за предстоящия брак на своя брат? Защо изпитваше неясно смущение, като го гледаше в тоя вид на млад шеф, готов да поеме смяната на тези старци пред него? Откъслечни думи стигнаха до ушите й:

— Какво смятате да правите след аспирантурата?… Да, с основание се отказвате от адвокатската професия!… Много главоболия… Въпрос на характер… Вълнуваща…

Тя съжали, че Маду си е в Тюке поради ангина. Този пресипнал глас по телефона: „Много глупаво! Ще дойда следващата седмица… Ще го целунеш от мен!“ Какво ли щяха да си кажат, ако Маду беше на приема! Наистина в този случай щеше да е необходимо да й говори за пътуването на Александър. Невъзможно е да я измамиш, тая леля Маду! Тя щеше да направи всичко, за да разбере защо е загрижена, защо е измъчена, защо е наскърбена племенницата й. Франсоаз обаче искаше да запази тайната си. От гордост, от скромност, от учтивост.