Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

Брадати колонисти със светли очи слизаха от конете и започваха да приготвят бивак на върха на едно скалисто било. Огънят пламна под котлетата, една китара засвири под сурдинка. Никола̀ обърна глава към Франсоаз, която като че ли беше хипнотизирана от екрана. В смътната светлина от прожекционния апарат тя му се видя по-красива и по-загадъчна, отколкото обикновено. Никога досега не бе забелязал суровата чистота на нейния профил. Може би защото за първи път я гледаше с очи на мъж. В отсъствието на Александър тя му бе станала по-близка. Сега имаше чувството, че са една двойка с нея. Припомни си думите на баща си: „Франсоаз трябва да я опознаеш по-отблизо, за да я оцениш напълно… Най-мъдрите привидно жени са най-изумителните в интимността…“ В навечерието на заминаването си за Москва той му бе казал още: „Поверявам ти Франсоаз!“ Но очите му казваха: „Давам ти я!“ В това Никола̀ беше уверен. Ако стигнеше докрай с нея, Александър нямаше да се разсърди. Това необикновено положение трябваше да го подтикне към дързост. Но в момента той беше само объркан. Внимателно протегна дясната си ръка върху облегалото на съседния стол. После малко по малко плъзна ръката си към рамото на Франсоаз. Увлечена във филма, тя не мръдна. Никола̀ също стоеше неподвижен. С върха на пръстите си, които висяха, той почувствува топлото излъчване на една непозната плът. И не смееше да отиде по-далеч. Каза си, че дори тя да не беше жена на Александър, той би се двоумил дали да продължи. Едно момиче като Франсоаз не е за забавление в леглото, а за другар в живота. Навярно тя бе единственото същество в света, достойно за уважение. Обзе го неприятен страх при мисълта, че може да я обиди, да й направи лошо впечатление. Беше готов, на каквато и да е мръсотия, но не и на такава. Далеч от мислите, които занимаваха Никола̀ в тъмнината, тя продължаваше да гледа в екрана. Един колонист с пушка в ръка бдеше под лунната светлина, за да спят спокойно другарите му. Нищо не предсказваше приближаването на индианците. А всъщност те пълзяха като червен в мрака. Никола̀ бавно прибра ръката си. Човекът на пост падна заклан. Другите, събудени внезапно, откриват огън срещу нападателите. Ожесточението на битката освобождава Никола̀ от чувството на тревожен страх. За него опасността беше преминала. Той се отдръпна от Франсоаз.

— Страшно! — каза тя. — Какво правят?… Погледни!