Кинжалът на Медичите [bg]

Лъвът аз Бог и предлагам на обикновения човек от бъдещето споделят хора тайната моето която брадатият сърце човек и никога няма да узнае душа.

— Също толкова неясно — отбеляза Бекет. — Точно както и подозирах.

— Страхотно — промълвих. — „Обикновения човек от бъдещето“.

— Да, именно.

Спътникът ми си наля чаша вода от сребърна кана, извади калъфче с лекарства и глътна няколко капсули. Прокара ги с една глътка и се зае с яденето.

Наблюдавах го как грижливо затъкна ъгълчето на бяла ленена кърпа в яката си, после си отряза малко късче месо. Остави ножа, отпусна свободната си ръка в скута и задъвка с едва забележими движения, сякаш бе посещавал училище за добри обноски заедно с кралицата. Накрая избута чинията си настрани, явно привършил обяда си.

Отрязах си половин тамале с вилицата и го натъпках в устата си, та бузите ми щяха да се пръснат. Бекет ме гледаше.

Изучавах обърканото послание върху бележника му.

— Чуйте ги и двете — започнах аз.

— Първо сдъвчете — прекъсна ме Бекет.

Преглътнах и прочетох на глас двата текста. После погълнах другата половина от първото тамале. Този кучи син Мобрайт умееше да готви.

— Знаете ли какво мисля? — попитах, вторачен във втория Кръг.

— В „брадатият сърце човек“ това „сърце“ трябва да го махнем.

— Ами добре. Да го махнем.

— А в „споделят хора тайната“ отстраняваме „хора“ и остава „споделят тайната“.

Бекет се втренчи в бележника с нарастващ ентусиазъм.

Чувствах единствено твърда решимост да продължа напред.

— Ще си довърша това тамале и ще отскоча до тоалетната, докато напишете изреченията във файл. После ще започнем да местим думи, докато разберем за какво точно става дума в Кръговете на истината. Колко време имаме? Единадесет, дванадесет часа?

Бекет погледна своя „Ролекс“.

— Приблизително толкова.

Пъхнах и последното парче в устата си.

— Е — подканих го и се изправих — започвайте да пишете.