Игри на изчезване [bg]

Вечерта, преди да отпътуваме, бяхме играли на минибакара на покривната тераса във „Венишън“ Спомням си усещането, докато държах чиповете в ръката си. Гладкият печат в центъра. Грапавата повърхност. Леката вдлъбнатина на буквите от надписа. Бяха първото нещо, което можех да пипна с новите върхове на пръстите си. Нищо от онова, което бях докосвал преди, не ми бе доставяло такава наслада. Цяла нощ не мигнахме, а когато на сутринта дойде лимузината, за да ни откара до летището, в косите ни имаше лъскави конфети. За момента поне всичко изглеждаше наред.

После дойде Куала Лумпур.

Тези спомени бяха най-живите. През последните дни аз ги превъртах отново и отново в съзнанието си с надеждата да открия нещо, което бях пропуснал. Винаги се получаваше едно и също. По време на операцията Анджела се беше променила, станала бе друг човек. Дори когато оставахме насаме, се държеше някак сдържано и не ме допускаше до себе си. Не се смееше, дори не се усмихваше както обикновено. Сякаш между нас имаше стена. Тя всеки път влизаше в роля, но никога преди не го бе правила по отношение на мен. До ден-днешен се питам дали наистина толкова добре я познавах, или и онова, което бях запомнил от нея, беше просто някоя от многобройните й роли — огледален образ на огледалния образ, запечатан за вечни времена в несъвършената ми памет. Не че нарочно ме бе излъгала. Просто се страхувах, че в самотата си бях измислил всичко. Боях се, че жената срещу мен сега никога нямаше да отговори на представата, която бях изградил в съзнанието си.

Когато работата се оплеска, Анджела рискува живота си, за да ме измъкне. Няма никога да забравя последния път, когато я видях. Бяхме на пода на бронираната камионетка, която бяхме отвлекли, и се носехме по „Джалан Ампанг“ под дъжд от куршуми. Току-що ме бяха улучили в бронежилетката, силата на удара за малко не бе строшила ребрата ми. Не можех да дишам, имах чувството, че ще умра. Анджела беше обгърнала главата ми с ръце и ми казваше да запазя спокойствие. Провирахме се на зигзаг през движението, полицейските коли ни настигаха, но цялото й внимание беше съсредоточено в мен. Намаза лицето ми с кокаин, за да надвия болката, после ме погледна в очите и ми прошепна, че всичко ще е наред.