Игри на изчезване [bg]

— В такъв случай и аз се радвам да те видя.

— За богати клиенти какво ли не правим — заяви Ботиста. После се засмя, плесна ме с ръка по гърба и ме въведе вътре, сякаш бяхме стари дружки. Попипа се по носа и попита: — А какво ти бях казал за тоя патлак, а?

— Предупреди ме.

— Нямаш грижа. Касапката идва.

— Добре — казах аз. — Има ли къде да я почакам, вместо да се качвам до бърлогата ти?

— На третия етаж има празен апартамент — каза Ботиста. — Аз съм собственикът, тъй че никой няма да те безпокои. Можем да изчакаме там.

В „Лотус Вейл Апартмънтс“ цареше същото оживление, каквото бях видял и предиобед. Едно свърталище на наркомани никога не спи. Все пак хероиновата зависимост е двайсет и четири часово занимание. Една доза действа само около четири часа, така че след осем часа един закоравял наркоман изпада в абстиненция. Ако пропусне доза, ще се поболее. Това значи минимум три дози в денонощието, което оставя на индивида толкова време, колкото да поспи и да открадне нещо, за да си набави следващата. През цепнатините в стената се процеждаше вода. Но поне вътре беше прохладно. Тримата наркомани, които бях подкупил преди, бяха още там. Единият спеше, завит със старо одеяло, а другият гледаше втренчено стената и се почесваше по следите от инфекциите. Най-вероятно парите, които му бях дал, вече течаха по вените му. Тримата изобщо не ме погледнаха. Сякаш бях невидим.

Ботиста ме поведе нагоре по стълбите. Не знам дали от кръвозагубата или от адската жега, но усетих, че ми се замайва главата. Отново ми причерня пред очите. Ботиста ме сграбчи за здравата ръка и ми помогна да изкача последните няколко стъпала. През стените се чуваха звуци от енергичен секс.

Когато стигнахме до третия етаж, минахме по дълъг коридор и Ботиста отключи една от вратите. В ъгъла направо на пода се въргаляше двоен матрак, покрит с лекета. До него стоеше прокъсано канапе, обърнато към прозореца, а пред матрака — надраскана стъклена масичка. От тавана капеше вода в кофа, поставена на пода. На единия от прозорците вместо стъкло беше опънат найлон, но поне имаше климатик. Вятърът носеше дъжд на талази и го блъскаше в стъклото.

— Не е „Тамани Хол“ — каза Ботиста, — но поне не рискуваш да се набодеш на нечия игла, нали?

Аз кимнах и седнах на канапето, докато той затвори вратата зад нас. Притворих очи и се опитах да накарам сърцето си да бие по-бавно.

— Искам да ми купиш някои неща — казах аз. — Ще ти платя двойно колкото струват на магазина.

— Ти си шефът — каза Ботиста.

— Трябват ми нови дрехи — казах аз. — Костюм и вратовръзка. Всичко среден размер. Ще се ориентираш.

— Няма проблем. Ще ти ги взема, след като дойде касапката.

Извадих от джоба си пачка банкноти по хиляда долара и свалих ластика. Отброих петдесет хилядарки, равняващи се на около пет хиляди щатски долара, и му ги подадох. Той ги преброи набързо и ги мушна в джоба си. Изглеждаше доволен. Запитах се каква ли част от тях щеше да прекара през носа си.