Игри на изчезване [bg]

Минаха двайсет минути.

Докторката се появи на вратата с голям черен куфар на колелца и със сериозно изражение на набръчканото лице. Веднага ми стана симпатична. Трудно ми беше да определя възрастта й, но със сигурност минаваше шейсет. Което беше добра новина за мен, понеже старите касапи са по-опитни.

Древният й кафяв костюм с панталон беше закърпен на няколко места, от шията й на канап висяха очила с дебели бифокални лещи. Огледа стаята и ми кимна, но не каза нищо. Когато видя Ботиста обаче, се закова на място.

И тогава аз извадих пистолета.

Поставих го върху подлакътника на канапето до себе си. Просто като предпазна мярка. Дори пръстът ми беше извън скобата на спусъка. Ботиста и тази жена изглеждаха сякаш твърде опитни в подобни истории. Тя даваше вид на професионалистка, но аз нямах намерение да рискувам. Имах чувството, че ако ми трябваше нов бъбрек, тя щеше да ми е донесла един в хладилна чанта. Но това не ми даваше увереност да поверя живота си на когото и да било от двамата. Не давам да ме режат, без да взема някои предохранителни мерки, независимо кой е насреща. Дръпнах ударника, докато го чух да щракне.

Докторката стоеше неподвижно с каменно изражение.

С другата си ръка извадих дебела пачка банкноти по хиляда долара и я хвърлих върху масичката. Те се разпиляха като тесте карти в розово и оранжево. Тук имаше вероятно повече пари, отколкото един редови китайски лекар вземаше за месец. Касапката се вторачи в тях. Аз щракнах с пръсти, за да привлека вниманието й, раздвоено между пистолета и парите.

— Говориш ли английски? — попитах.

— Да — отвърна тя.

Имаше силен акцент, но я разбирах без проблем.

— Добре — казах аз. — Ще кажеш ли на някого откъде имаш тези пари, кой ти ги е дал и защо?

— Не — отвърна тя.

— Ще запомниш ли лицето ми? Ще разкажеш ли някому какво се случва тук?

— Не.

— Искаш ли да знаеш как се казвам?

— Не.

— Добре — кимнах аз. — Аз също не желая да знам името ти. Така е по-добре. Ранен съм в ръката и не мога да отида в болница. Това ти стига. Хайде, на работа.

Докторката не се поколеба — веднага се задейства. Най-напред ме накара да си сваля ризата, за да направи оглед на раната. Превръзките ми се бяха напоили с кръв, по ръката ми се процеждаше червена струйка. Тя поклати неодобрително глава и ми каза да я притисна с ръка. Постави куфара си върху масичката и дръпна ципа. Вътре имаше скалпели, превързочни материали, спринцовки, медикаменти и дезинфектанти. А на дъното — малка хладилна чанта. Аз я погледнах въпросително.