Игри на изчезване [bg]

Имахме и много престои между задачите. Едно от най-хубавите неща в нашия занаят на призраци беше графикът. Работехме само два-три месеца в годината. Ако бяхме малко по-умни, можехме да изкараме и по-дълго с парите си, но в ония години това трудно ни се удаваше. Всичко, което изкарахме, го изхарчвахме, за да обикаляме света. Веднъж двамата с Анджела шофирахме хиляда мили, за да видим някакъв рок концерт в Аризона. Танцувахме, докато ни заболяха краката, после разпънахме палатка на хълма срещу главната сцена и се наливахме с евтина бира от хладилна чанта. Седяхме на покрива на наетата кола, подавахме си цигара с марихуана и гледахме звездите над нас, докато ни се доспа. На следващата сутрин бяхме застанали на ръба на Големия каньон и викахме в пропастта колкото ни държаха дробовете. Може да звучи хлапашко, но не ми пука. Бяхме заедно и за момента се чувствахме напълно свободни.

Или пък да вземем онази седмица, която бяхме в Токио. Обходихме всички ресторанти с три звезди в пътеводителя на „Мишлен“, докато ни писна до такава степен да се тъпчем със скъпа храна, че отидохме на пазара „Цукиджи“ и си поръчахме саламандър на скара с оризова юфка от уличен продавач. Спомням си изражението на лицето й, когато сложих първата хапка в устата си. Спомням си и вкуса — нещо средно между пиле и перка от акула — и съм сигурен, че никога няма да го забравя.

После дойде ударът в Дубай. Анджела ме бе накарала да я следвам по петите, докато влизаше в частната банка, близо до Джумейра. Легендата й беше, че е съпруга на богат шейх. Аз отново бях бодигардът, докато един гангстер на име Морено трябваше да ни чака отвън в колата, за да ни откара след удара. Не знам как точно го направи, но Анджела успя да задигне необработени диаманти за четвърт милион долара от трезора на банката. Докато се изнасяхме, старият ми цифров часовник даде фира, електромагнитният импулс на заключващата система го изпържи окончателно. Тъй че, след като пристигнахме в Макао, фрашкани с мангизи, първото нещо, което направи Анджела, бе да ни купи двата „Патек Филип“-а. Бяха най-красивото нещо, което някога бях виждал. Моят до ден-днешен ми е на ръката.

— Пази го добре — каза ми Анджела, когато ми го подаряваше. — Сега вече никога няма да се делим и за секунда.

Няма да забравя времето, прекарано заедно, когато пръстите ми още заздравяваха от изгарянията. Струпвахме всички възглавници на пода пред леглото и сядахме на тях, като по цели нощи гледахме платени филми и пиехме коктейли от румсървис. Анджела ми превеждаше от китайски, шепнейки в ухото ми. Беше ме срам да се чувствам толкова безпомощен, но тя никога с нищо не показа, че съм й в тежест. Никой преди не се беше грижил така за мен — във всеки случай, поне от детските ми години. Никога не бях имал приятел, готов да направи всичко, докато не се появи тя, за да приведе в ред живота ми. Когато стана време да си тръгваме, аз бях застанал пред огледалото и тя ми помагаше да си сложа вратовръзката. Бях забравил как става, а и коприната се изплъзваше от ръцете ми.