Игри на изчезване [bg]

Свалих си колана от панталона, увих единия му край около бицепса, за да спра кръвотечението, и стиснах другия между зъбите си. Казах си, че ако ще боли, колкото очаквам, по-добре да не си изкъртя и някой зъб от стискане. Кожа не се прехапва лесно. Облегнах се назад и се опитах да се отпусна.

Тя заби иглата в ръката ми и натисна буталото.

По-нататък не помня много. Почувствах как мускулите ми се отпускат, сякаш се втечних на канапето. Не загубих съзнание — помня, че през цялото време бях буден и следях всичко, което ставаше с мен, но сякаш отдалече. Като по телевизията. Очите ми бяха отворени, но аз бях някъде другаде.

Докторката се залови с ръката ми. Заля я обилно с дезинфектант, след това инжектира малка доза кокаин в мускула, за да не усещам разреза на скалпела. Захапах здраво колана, за да не крещя, и после сякаш всичко от мен избледня, разтвори се в пространството. Имах чувството, че пропадам в някакъв тъмен, бездънен кладенец. Болката беше изчезнала. Очите ми бяха отворени, но виждах пред тях само някаква трептяща мараня, като на телевизор без антена.

Предишния път, когато бяха стреляли по мен, за малко не умрях. Бях се замесил в една акция в Богота, Колумбия, малко след удара в Куала Лумпур. Анджела беше изчезнала от живота ми, а повечето от екипа бяха избити, в затвора или се укриваха също като мен. Вече не ми се живееше; от няколко седмици се опитвах да удавя мъката си в алкохол в едно малко барче, недалече от заводите на „Семекс“ в Соача. Търсех си белята и я открих в лицето на двама събирачи на дългове за картелите. Единият успя да ме простреля в рамото с пистолет, скрит в ботуша му. Във филмите да те прострелят в рамото не е нищо — все едно комар те ухапал. Изобщо не е вярно. Можеше да умра. Просто извадих късмет. Ако не беше кокаиновият прах, който се носеше във въздуха, можеше да ми изтече кръвта. Мина близо година, преди раната ми да заздравее. Оправих белезите с пластична хирургия, но до ден-днешен това рамо понякога ми погажда номера. И въпреки това в него има нещо, което ми допада. Може невинаги да се разпознавам в огледалото, но когато рамото ме заболи, знам със сигурност кой съм.

И кой съм бил.

Дори в мътното ми съзнание не ме напускаше мисълта за Анджела. В продължение на шест години нейното отсъствие бе определяло живота ми. Живеех сам хранех се сам и никому не се доверявах — и въпреки това по някакъв начин я чувствах до себе си. Всеки път когато се преобличах, чувах гласа й в главата си. Представях си наставленията, които ми дава при избора ми на идентичност. Чувах я да ми казва как да изглеждам, как да стоя прав, как да лежа. Всеки път като запалвах цигара, се обръщах и се оглеждах за нея. Представях си я как се усмихва на надписите в метрото; усещах дъха й по шията си, когато се събуждах сутрин.